http://forum.ide.li/index.php?app=blog Community Blog List Syndication Tue, 17 Aug 2010 01:50:04 +0000 forum@ide.li (Иде.ли - Форум за дискусии) IP.Blog 60
Ако Бризбън е чаровен зноен сърфист, то Аделаида е мило белокосо бабе с кротка усмивка и старомодна шапка.Но с бурно и колоритно минало.Тя може да вари сладко от смокини сега и да ходи бавно с ортопедичните си обувки, стиснала охлузена пазарска чанта със старческа длан, обаче я погледнете в стария пожълтял албум. Познахте ли младата вдъхновена дама, прекосяваща океани, печелеща конкурси по красота, танцуваща фокстрот, пресушаваща блата, оцеляваща в пустини, сияеща, прогресивна, неудържима? А сладкото ухилено босного хлапе с панделка и дръзко ококорени очи? Да, пак е тя. Преди малко повече от 150 години.

Всъщност историята й започва трийсетина хилядолетия по-рано, с народа на местното аборигенско племе Каурна. Тогава районът на днешна Аделаида се наричал Танданя - Мястото на Червеното Кенгуру. После в историята се появяват чичко Тасман и Капитан Кук, други доблестни мореплаватели - британският капитан Матю Флиндърс и френският Никола Бодин,
както и един интересен странен батко - Едуърд Гибън Уейкфийлд. Да, същият дето е основал и Уелингтън и Крайстчърч, и други градове по Южните ширини, но колонизаторската му кариера всъщност започва с Аделаида. В интерес на истината, кариерата му започва в затвора, където Едуърд лежал за опит за отвличане на британска наследница - искал да забогатее с парите от откупа, за да може да влезе в парламента (ама че са загубени тия британци, не знаят, че може да влезеш в парламента, за да забогатееш), и където написва прословутите си есета за "систематична" колонизация и социално инженерство в новозаселените територии. Да ви напомня на някого? Основната идея на Уейкфийлд била земята в новите колонии да не се раздава безплатно, каквато била практиката по онова време в Новия свят, а да се продава на фиксирана цена. С така събраните пари да се финансира превоза на бедни емигранти, които от своя страна ще трябва да работят за някой от собствениците на земя, докато съберат пари за собствен имот и така ще се гарантира изобилие от работна ръка, толкова нужна за построявянето на цивилизация и така дефицитна по тия далечни краища на света.

Няколко влиятелни политици били впечатлени от този новаторски подход и през 1834-та година основали асоциация, успели да прокарат Акт за Колонизация на Южна Австралия през Британския Парламент, да получат одобрението на Крал Уйлям 4-ти и даже да продадат земя за повече от 3500 паунда. Така Южна Австралия става първият австралийски щат, чиято история не започва и по никакъв начин не е обвързана със затвори и затворници. Планират в детайли целия нов град, обществените му сгради, дават име на новата столица и подготвят за път цели осем кораба със заселници преди изобщо някой от тях да е виждал южните брегове на Австралия. Едуърд Гибън Уейкфийлд трябва да е бил обаятелен тип.

По желание на краля (противно на настояването на Уейкфийлд, който искал градът да се казва Уелингтън) новият далечен пост на британската цивилизация, столицата на новородената Южна Австралия е наречена на младата британска кралица от немски произход Аделаида Амелия Луиза Тереза Каролина Сакс Кобурготска Майлинген. А?! Не се ли почувствахте почти роднини на новооснованата Аделаида? Растерният геометрично идеален дизайн на новият град е дело на архитекта Джордж Стрикланд Кингстън, по идея на Полковник Уйлям Лайт, който пък на свой ред взел идеята от широките перпендикулярни улици на сицилианския град Катания.(Силно европейско влияние още в пренаталния стадий.)

Официалното обявяване на новата колония става на 28-ми декември 1836-та година край характерния превит ствол на старо евкалиптово дърво, което и до ден днешен си стои в съвременния квартал Северен Гленелг с подобаваща месингова табелка и туристически сборища. След разгорещени дебати, обсъждане на различни предложения, многодневно газене, пързаляне и падане в калта (според личните писма и дневници на участници в съдбовното събитие) мястото на новата столица е най-после избрано от полковник Уйлям Лайт(същият, който бил влюбен в правия ъгъл) - край бреговете на река Торенс, която става основен воден източник на селището.

"Планът Лайт", както става известна градоустройствената концепция на Аделаида не спира да буди възхищение и да отприщва хвалебствени коментари и днес. От южната страна на реката централната градска зона е разделена на четири сектора от двата главни перпендикулярни булеварда - широки, прави като конец, ориентирани идеално по четирите географски посоки, с правоъгълен парк, отбелязващ пресечната им точка. Още четири по-малки парка красят средата на всеки от така получените квадранти. Центърът е обграден от широ-о-к зелен пръстен от паркове - австралийското Садовое кольцо, а после следва пръстен от жилищни квартали и фермерски земи. На северната страна на реката е разположен жилищният квартал Северна Аделаида (и до днес един от най-престижните адреси в Южна Австралия), който според математически обоснованата естетика на Лайт трябвало да уравновесява чрез осева симетрия градския план. Много държа да отбележа новаторската, явно абсолютно непозната в други британски поселища из Новия свят концепция на околовръстното шосе (даже две) - концентрични кръгове, които опасват града и позволяват транзитния трафик да избегне влизането в центъра. Ето затова Аделаида не познава явлението перманентно автомобилно задръстване, което тероризира живота на окландци, например, където главната национална магистрала минава през центъра на града и по единствения мост над залива, щото сакън, да не пропуснат мотористите пътуващи от Роторуа за Кейп Реинга да видят Скай тауър и да се накефят на гледката от Харбър Бридж. За разлика от повечето други двеста годишни градове на Аделаида още не се е налагало да променя драматично оригиналната пътна инфранструктура, нито планира да го прави в близко бъдеще. Което ми дава достатъчно основание да издигна кандидатурата на Полковник Лайт за Нобелова награда за градско планиране. (Когато най-после създадат такава)

В северната част на Южна Аделаида, точно до реката се намират всички обществени сгради (чиито планове били вече изработени в най-големи подробности, още преди потеглянето на първия заселнически кораб) - парламентът, щатската библиотека, музеят, университетът, дори ботаническата градина. Всички основани от Уйлям Гибън Уейкфийлд градове ме изумяват с тази си особеност. Представете си само как след тримесечно ужасно пътуване по море (по онова време нямало още туристически лайнери, даже "Титаник" още не бил потънал) пристигате на края на света, в забравено от Бога място (не е случайно, че новите колонии са строили църкви като луди - според мен това доказва абсолютното им отчаяние и убеждение, че са изпаднали от взора на всевишния) с абсолютно непозната растителност, животински свят, климат, релеф и почви, сред недружелюбни местни племена - черни, страшни и странни като извънземни, абе направо сте на чужда планета, под непознати звезди, сам сами и без надежда за връщане. Разпъвате бодро палатка насред калните мочурища, които някакви оплескани с кал униформени мъже упорито наричат "град", дръпвате му една гореща молба към небесата и веднагически се запрятате да строите университет, да създавате философска асоциация, дружество за развитие на изкуствата и да садите ботаническа градина. Щото това ви е най-главният приоритет на чуждата планета, нали?! Понеже засаждането на екзотични растения от цял свят е къде по-важно от създаване на ферми за отглеждане на собствената ви храна, а пък библиотеката и философските дискусии са безспорно къде по-належащи от покрива над главите на децата ви. Доказва го и фактът, че на първия пристигнал кораб може да са липсвали земеделски и дърводелски сечива за нуждите на колонията, но пък имало съндък със 117 добре опаковани тома за новата библиотека. Не мога да си представя силата на обаянието на този човек, който успява да запрати стотици и хиляди пионери колонизатори да строят паркове и музеи по чуждите планети на Тихия океан. Какво е говорил, каква картина е нарисувал в съзнанието им, с каква вяра ги е заредил? Завиждам на съвременниците му и хората, които са го познавали за вдъхновението и масовото пиянство на духа. От друга страна всички писмени свидетелства го описват като неприятен, манипулативен, свръх-амбициозен, лъжец, спекулатор, лицемер, арогантен, безпардонен, недостоен, ненадежден и необичан. Човек - енигма. Безспорно е обаче, че създадените по програмата на Уейкфийлд градове са днес едни от най-красивите, удобни и възторжено обичани места в тази част на света. С университетски традиции, прекрасни паркове, величествена архитектура, музеи, библиотеки и прави улици.

В студената, синкаво-ясна, хрупкава като сушена на слънце бабина юфка неделна утрин се отправям към реката. Към културния център. Така нНаречената в пристъп на внезапно избликнало вдъхновение и тежък случай на неконтролируем полет на въображението на патриарсите-създатели "Северна тераса". Ха, познайте как се казват другите три централни квартала на Аделаида! Поетично племе са това полковниците, капитаните, дюковете и губернаторите.

Аделаида има най-впечатляващата архитектурна колекция от 19-ти век в цяла Австралия. Дори и ако не споменаваме невъобразимо многобройните църкви - католически, англикански и даже източно-православни. Първооснователите на града са строили с камък. Предимно. С амбиция и вдъхновение. С размах. С носталгия по родината и с визия за бъдещето. Което се оказва сполучлива рецепта за архитектурно дълголетие. Творенията им предизвикват възхищение и днес. Конкурират се и се допълват достойно с бетона, алуминия и стъклото на съвременните сгради. Архитектурна еклектика строена в стегнат тържествен парад край опнатите безлюдни улици (Да не би снощи да са обявили масова евакуация и аз да съм последната останала жива душа в града?) Липсва само тържественият военния марш да придава тежест на моя скромен безантуражен парад.

Докато си снимам жълти листа и ар нуво фасади, странни скулптори и часовникови кули, току се озовавам на мост над реката. Реките са две - едната застинало водно огледало, отразяващо невинната утринна хубост на небето, и другата - сложна, омагьосваща погледа плетеница на взаимнопреплетени течения и бързеи от светещи под слънчевата милувка метални релси. Влаковият транспорт явно е на почит по тия географски ширини.

От другия бряг гледката към културния център е величествена. Подпалвачът от изток опожарява елегантно извитата стъклена фасада и разлива напалм по водите на реката. Високите бетонни сгради отзад греят празнично и се повдигат на пръсти да се докоснат до щедрата огнена милувка. Прозорците горят и въглени тлеят в короните на дърветата. Само пеликаните и кормораните не дават вид да се тревожат особено от вилнеещото огнено бедствие - дремят по коловете на кея, разперили небрежно криле като разпърпани бостански плашила да ги сушат на топлината на слънчевия пожар.



Лъкатушна пътечка през крайбрежния парк ме довежда до друг мост, свързващ Северна и централна Аделаида, и подобаващо наречен (Ах, каква изненада!) Аделаида, който ме връща пак от южната страна на реката. Шарени като карнавална въртележка водни колела са строени чинно в очакване на неделните празнични тълпи.



Фонтанът в реката хвърля разноцветни дъги в моята посока. Лъчезарни и закачливи като обърнати наопаки усмивки. Викторианска беседка се кипри суетно с всичките си отляти от чугун дантелки и кокетни дърворезби насред зелената морава.



Изкачвам се по възвишението към сградата на парламента и попадам на най-странния площад, който съм виждала в живота си. Затворен между задната фасада на парламента и терасираните отворени пространства пред фестивалния комплекс. Много гол бетон - стар, грубоват и жълтеещ, осеян с нахвърляни в геометрични групи бетонни островчета - квадратни, боядисани в основни цветове с различна височина и наклонени в разни посоки. Като квадратни фасове стърчащи от циментов пепелник. Като останките на древен град по дъното на пресъхнал язовир. Някои са таман достатъчно високи да си ожулиш кокалчето докато минаваш край тях. Други се извисяват над главата ми. Смешното в цялата тази нелепа призматична бетонна главоблъсканица е, че модерната й геометрична стилистика ми напомня комунистическите първомайски манифестации с техните моторизирани платформи и огромни стиропорни римски цифри: "XII конгрес на партията", "VIII петилетка". Липсват само гигантските плющящи червени знамена, портретите на членовете на ЦК на БКП и младите девойчета в спортни трика подхвърлящи обръчи, цветя и прочие тематично подходящ реквизит.



Покатервам се на едно от по-височките бетонни пънчета с надеждата, че от високото ще ми се разкрие някаква скрита иначе идея. Като мозайка или пъзел. Но всуе се взирам през обектива. Замисълът (ако има такъв) си остава дълбоко и успешно закодиран. За мен поне ще си остане вечна тайна. Може би от космоса се вижда по-ясно. Послание към чуждите цивилизации? Оставам с дълбокото убеждение, че мястото е проектирано като дъно на фонтан - с боядисани фигурки стърчащи от гладката водна повърхност. Празен е малко тъжен и объркващ. Вероятно ще исглежда прекрасно, когато нивото на световния океан се вдигне достатъчно, за да потопи Аделаида в педя вода.

В този град неръждавейката за нищо я нямат. На всеки ъгъл блести някоя загадъчна, често свръхестествено балансираща скулптора-главоблъсканица. Доколкото знам Южна Австралия добива предимно медни руди и не е световно известна с хром-никеловите си стомани, ама това явно не вълнува особено артистите. Те си харесват лъскавкото. Толкоз. И си кичат града с него. Затова пък в предната фасада и страничните крила на парламента няма нищо лъскаво, нито загадъчно. Парламентът е монументален. Масивен, мрачен,мраморно-гранитен. Нео-класически. Имперски. Подпрян на безкрайна колонада с потъмнели коринтски капители. Внушава власт и мощ, и стабилност, и сила. И архитектурно плагиатство, разбира се. В интерес на истината трябва да се признае, че оригиналният проект за сградата включвал също островърхи кули, огромен купол и прочие екстравагантна каменна еквилибристика, които никога не видели бял свят (но пък са доживели дигитална слава на страницата в Уикипедия) поради хроничен недостиг на средства за обществените проекти. Парламентът си останал недовършен. Дори и така внушава респект.

По-надолу по същата улица ме пресреща още една внушителна сграда - Централната ЖП Гара. още коринтски колони, куполовидни тавани и полиран мрамор. Горният етаж е изцяло окупиран от аделаидското казино. Колко подходящо - като се разориш окончателно няма нужда да търсиш дълго релси, на които легнеш. Ако ли пък спечелиш, пак е супер-удобно - качваш се на влака и отпрашваш накъдето ти видят очите.

Докато да позяпам още малко грандоманска архитектура и току станало време за закуска. Подрастващата ми спътница се е събудила и е гладна. За всеобщ ужас, потрес и отчаяние откриваме, че централният пазар не работи в неделя. Както и всяко друго заведение в града. Отворени са само църквите. Неделята в Аделаида явно е ден за пост и молитва, въздържание, разтоварване и детоксикация. Добре че християнството още не е завзело съвсем целия свят! От гладна смърт ни спасява Чайна таун. Тълпите там не са оредяли, нито разнообразието от стоки и храни намаляло. Горещата супа ни зарежда с достатъчно килоджаули, за да се осмелим да потеглим на по-дълга експедиция - с трамвай до крайбрежния квартал Гленелг.

Докато чакаме на трамвайната спирка насред централния булевард забелязвам, че слънцето е зарязало напълно пироманските си занимания от сутринта и отегчено се е завило през глава с дебело сиво облачно одеало. Вятърът само това чака, за да се самопровъзгласи за абсолютен владетел и самодържец. С подходящи убедителни демонстрации на мощ, власт и сила. Превръща широкото сухо асфалтирано корито в буйна златна река от листа. Две педи дълбока. Тещата свръхестествено нагоре по баира. Изстисква вода от небето и я хвърля злостно в лицата ни. Брули яростно сухи листа от отънелите корони на дърветата и ги сипе над главите ни като позиви на зимната си пропаганда. И настоятелно изисква да му плащаме васалски данък в дрехи - дърпа и съблича минувачите. Неподчинението наказва с безпощадно скубане, болезнен прах в очите и измръзване на пръстите.

Насред метеорологичния погром се налага да изчетем всичките информационни табла на спирката, за да схванем кой трамвай закъде е, как да си купим билети и от коя страна на да чакаме. Тъкмо вече сме се ориентиерали в пътно-транспортната обстановка, когато ни приближава посинял от студ чичка с джапанки, къси гащи и хавайска риза, оплешивяващ и в силно напреднала бременност. Пита любезно как да стигне до Гленелг. Езиково-непредизвиканото ми чедо услужливо споделя току-що придобитите си знания като подхвърля накрая, че и ние не сме тукашни - от Бризбън сме. Виж ти, и той от там бил. Трябваше веднага да се сетя, че само жител на субтропичната столица може да се разхожда насред зимната листопадна виелица с плажно облекло. Бризбънската представа за люта зима е: дневни температури между 20 и 25 градуса, нощни 12-15, ясно небе, слънце и прекрасни условия за сърф - ни медузи, ни тропически урагани. Зимата се различава от лятото само по това, че не вали и няма комари. Гленелг е на плажа, нали така?! Значи джапанките и хавайската риза са си съвсем на място. Добре, че трамваят пристига веднага, та не се налага да оказвам първа помощ на пострадал от хипотермия.

Трийсетте минути до Гленелг ме връщат с трийсет години назад. Вглеждам се внимателно в мотрисата, но не откривам нищо необичайно. Трамвай си е. Не е машина на времето. И все пак...

Пристигнали сме в австралийското зимно Поморие в края на седемдесетте. Сивеещият пясък, чайките, оловното море, брулещият вятър, пешеходният кей с неколцина туристи-смелчаци зяпащи хоризонта. Вездесъщата влага, мирисът на водорасли и тлен, вкусът на ръжда и сол във въздуха, декоративните оградки от корабни вериги, градинките и пейките край водата, сподавеното приплясване на вълните сред мрачната плетеница на дървените подпори под кея. Внезапен отчаян писък на гларус, случаен слънчев лъч далеч, далеч над водната шир. Кораб на рейда. Даже боядисаната в черно котва насред зелената полянка е същата като котвите от детските ми спомени. "На двайсет километра от Бургас... едно градче със себе си заето, Поморие се казваше градчето."




Усещането за дежа-вю е толкова силно, че се налага да изброя очевидните разлики, за да се аргументирам убедително пред себе си. Не, не сме в Поморие и не си на седем години. В Гленелг сме, в началото на третото хилядолетие. Виж, няма ги византийските църкви и развалини, нито вездесъщите глинени делви, налягали по градинките и площадите на всеки български черноморски град. Няма ги рибарските лодки, няма кипариси, няма го и дръзко надвесеният над водата стъпаловиден ресторант - гордост на социалистическата модерна архитектура. Затова пък, тук брегът е опасан с висока стена от хотели (малко като в Слънчев бряг) и парковете са доминирани от островърхи Радиални борове. Даже влизам в музея да разгледам историческата експозиция и да потърся доказателства, че сме в Южния Пасифик. На двайсет километра от Аделаида едно градче със себе си заето - Гленелг се казваше градчето.



Повечето магазини са затворени, както си му е редът в неделя в морски курорт посред зима, но десетките кафененца, ресторанти и шоколадови бутици работят. И са пълни. Защото са наели най-добрият рекламен агент по тия краища на света - свирепият зимен океански вятър. Никой не може да устои на маркетинговите му похвати. Даже аз се предавам и с вечно гладната ми щерка хлътваме в белгийска шоколатерия. Насред стъклената витрина се лее стъпаловоден триетажен шоколадов фонтан. Моментално ми се приисква да бръкна с пръст в шоколадовите вълнички и да го оближа, от което става ясно защо шоколадоскокът е зад витрина. Стъклени шкафтчета опасват стените като в аптека и са затрупани от земята до тавана с шоколадови бонбони, блокчета, фигурки, целофанови пакетчета и кутийки във всякакви форми, цветове, аромати, десени, вкусове, комбинации и размери, които човешкото въображение е в състояние да измисли. Плюс поне още няколко. Опашката от клиенти е дълга, сервитьорките - заети, явно сме попаднали на добро място. На касата се кипри екстравагантна дамска обувка с тънко високо токче, украсена с разноцветни камъчета тока, велурена панделка и прочие. 38-ми номер. Шоколадова. Табелката до нея пояснява, че е победител в ежегоден конкурс. Само не успях да дочета конкурсът кулинарен или моден е бил. Поръчваме смело специалетите на заведението: горещ черен шоколад с чили и бял течен шоколад с южноамериканаски подправки. После сочим безразборно по рафтовете с бонбони, в резултат на което се сдобиваме с малка камарка изкушения трупната в изящна порцеланова чинийка и се оттегляме на усамотена масичка в ъгъла да дегустираме. С блажените усмивки на котки излокали сметаната.

Свръхконсумацията на божествен белгийски шоколад има само един недостатък - зарежда те с твърде много енергия и по никакъв начин не ти позволява да си дремеш кротко с книжка в ръка в топличкото ъгълче на шоколатерията. Милионите калории вилнеят в главата ти, бушуват в кръвта ти и никакъв здрав разум не е в състояние да ги убеди, че навън е студено, мокро, сиво и гнусно. Нищо не може да разколебае оптимизма на шоколадо-стимулираните ендорфини в мозъка ти. Така че накрая изоставяш споровете, логиката, здравия разум, уютното ъгълче и книжката и се втурваш в неравна битка с вятъра да разглеждаш Гленелг. Като се намръзваш ху-убавичко и става безпощадно ясно, че в Гленелг няма нищо за разглеждане се мяташ нетърпеливо на трамвая, и се връщаш обратно в бъдещето и цивилизацията на Аделаида.

Много бях несправедлива да твърдя, че само църквите са отворени в неделя в Аделаида. Моите извинения! Музеите работят също. Изкарваме целия следобед бродейки сред експозициите на Музея на Южна Австралия, Градската Художествена галерия, Щатската библиотека и Галерията за аборигенско изкуство. В пет часа те всички затварят също. И ни оставят в досадната компания на мокрия аделаидски зимен вятър, който мигом ни докарва до сълзи. Не успявам да видя Музея на имиграцията и много ме е яд. Пропускаме също и центърът за винопроизводство. Не ни остава време да се разходим до българския квартал да видим българската църква. (Българската общност в Аделаида не е най-голямата в Австралия, но със сигурност е най-дълголетната и най-добре организираната.) Не успяваме да се изкачим на хълмовете над града, за да се насладим на прочутата им гледка и още по-прочутите им ресторанти. Да не спомемавам изобщо, че няма и да припарим до Долината Бароса и остров Кенгуру. Но така е винаги с моите свръх-амбициозни туристически планове - все остават недоосъществени. Прибираме багажите от хотела и за да се отървем от набезите на натрапчивия мокър досадник се настаняваме в една кръчма до автогарата да чакаме летищния микробус на топло и да дегустираме най-после световно-известните вина на региона.

Още сред първите заселници на Южна Австралия както споменахме имало известно европейско присъствие. В това число голяма немска група, която се обособила в свои си селища в долината Бароса. Напостроила там лутерански църкви, направила немски хлебарници и пекарни, и поставила основите на австралийското лозарство и винопроизводство. Днес Бароса е един от най-известните и продуктивни винарски райони на Австралия. Особено прочути са местният шираз, каберне совиньон, ризлинг и семийон. Някои от лозята в долината са на по 100-150 години. Ширазът е една от първите лози донесени в долината. Френски сорт - Сира от Долината на Рона който изчезнал почти напълно в Европа в началото на 20-ти век. Като много други сортове станал жертва на войните и филоксерата. Но в Долината Бароса оцелял и си се чувствал добре. Единствените страни със значителни насаждения от сорта днес са Франция, Австралия и Южна Африка. Шираз от Бароса е основната съставка на най-прочутото, направо култово австралийско вино "Грейндж" (Penfolds Grangе), което предизвиква сензация на дегустация във Франция през 70-те години като побеждава всички реномирани европейски вина.

Хлапето на бара не изглежда да е по-възрастно от дъщеря ми, но щом продава алкохол трябва да е поне пълнолетно. Препоръчва ми шираз на същия прочут винопроизводител Пенфолдс. Хлапето, трябва да призная, разбира от вино. Тъмно и сухо, с тръпчива жилка и силен плодов аромат. Рубинената течност в чашата ми е събрала в себе си есенцията на Аделаида. Разпознавам вкуса на бабино сладко от сини сливи, острата жилка на селска салата с винен оцет, ухание на лавандула от тежки вълнени завивки, стипчивата неузряла слива, откъсната скришом от дървото на комшиите, аромат на сушено на слънце сено, топлината на бумтяща печка с дърва. В последните си минути на южноавстралийска земя отпивам бавно детски спомени от ваканция на село.
]]> Mon, 16 Aug 2010 23:30:00 +0000
В Аделаида господства неизбежно непреодолимо усещане за покой, отдалеченост и изоставеност. Краен пост на цивилизацията. Хем в най-самия край на света. Докато се скитам по абсолютно правите, абсолютно перпендикулярни улици - широки, празни, тихи, без задръствания, без многолюдни тълпи и глъчка, без клаксони и грохот неволно започвам да се чудя дали пък днес не е национален празник някакъв та целокупното население на града се е изнесло за почивния ден. Ситито изглежда празно и изоставено, спокойно и сънливо в студения есенен ден. Като в някое българско село - тук-таме ще срещнеш случаен минувач, пешеходците си пресичат многолентовите улични платна където им падне без да чакат за зелената светлина на светофара. Разходката край реката е като пътешествие с машина на времето. Поне едно столетие назад. Аделаида с гордост носи титлата Най-спокойният град на Австралия. Хвали се също, че е петият най-голям австралийски град. От общо пет. Провинциална летаргия и домашен уют ме заливат отвсякъде. Хората вървят по-бавно, говорят по-бавно и се усмихват повече. Мащабите са някак по-човешки в свободната от стрес зона на южноавстралийската столица. Градът е компактен, подреден, организиран. Оправдано носи прякора 20-минутният град - за където и да тръгнеш, все ще стигнеш за толкова. Тук няма час-пик. По-скоро е минута-пик. Докато да се поспреш да си закопчееш якето и току-виж си я изпуснал.



Пресичам просторния централен площад, кръстен Виктория, разбира се. (Какво друго?!) С бронзова статуя на кралицата в цял ръст (същата съм я виждала вече в Окланд и се чудя дали не са ги произвеждали масово като портретите на Тодор Живков у нас навремето). Големия фонтан-скулптура, който доминира площада се нарича "Три реки" и е вдъхновен от трите реки, осигуряващи водоснабдяването на града. Пример на изкуство тип: "Какво е искал да каже автора?" - три деца тормозят някакви дългокраки птици и не им позволяват да излетят. От човките на горките крилати шурти вода. Запътила съм се към втората най-голяма аделаидска забележителност(след Рандъл Мол) - пазара. Хич не се подсмихвайте! Най-големият покрит пазар в Южното полукълбо е това! Исторически - основан още в 1879-та от предприемчиви фермери (европейци). Австралийският Капълъ Чарши. Но без наргилетата, вездесъщото синьо Око на Аллах, везаните терлици и килимите. Залага предимно на храните. И то как!



Още на входа съм принудена да си взема назад думите за свободния от тълпи град. И национален празник няма. Просто по улиците на Аделаида е тихо и спокойно, защото всички са се стълпили на пазара. Глъчка, бутаница, аромати, шарении. Говорилнята е оглушаваща. Изобилието - зашеметяващо. Говорно-центърно поразяващо. Слюно-отделящо огладняващо. Какво ти "от пиле мляко", тук това е просто банална фраза. И без друго в Австралия пилешкото мляко не е никаква рядкост - птицечовките са млекопитаещи, нали?! - пък и кой за Бога иска да си купува подобна гнусотия??!!

Плод-зеленчуковият ландшафт се е ширнал на всички посоки в главозамайваща палитра. Шеметно извисени плата от домати се въздигат зад могилки от сияйни патладжани. Ябълки светят (Да, светят. По-лъскави от намазани с олио великденски яйца) като светофари - в червено, жълто и зелено. Салами висят в стройни униформени редици - строена за парад армия. Приисква ми се да козирувам "За почест" докато подминавам безкрайните им флангове. Щандовете със сирене са дълги с километри. Французите били имали различно сирене за всеки ден от годината. Ха! Аделаидци имат по едно за всеки ден от раждането на Исус насам. Поне. Българското саламурено сирене не е никаква екзотика. Както и кашкавалът. Както полските вафлички, македонските лютеници, италианските кафета, новозеландските шоколадови риби. Разнообразието от чайове е обезкуражаващо - никога няма да мога да ги опитам всичките. Все пак си купувам пакетче сушени розови пъпки. Такъв още не съм пробвала, а розите ухаят неустоимо.

Някои от тиквите, край които минавам са с размери достатъчни да стане прилична каляска от тях - с все пейката за кочияша и стъпенка за лакеите отзад. Камбите греят бузести, нагласени и излъскани сякаш няма да ги ям, а ще се оглеждам в тях. По-сияйни са само полираните патладжани в щедри рубенсови форми, наляти и еротично предизвикателни. Щяха да минават за откровено безсрамни, ако не бяха в съседство с най-големите круши, на които моето патило и опитно око някога се е спирало. Рубенс да си яде шапката с все перото (с репички, ако ще). Неговите платна и скици са само бледи непорочни опити да се наподоби, макар бегло, тази разкошна налятост, щедра заобленост, пищна разголена предизивкателност, сочна руменина и надипленост. Еротика на крушата. "Ела, изяж ме!" е абсолютно излиша покана. Аз поне едва се въздържам да не грабя и хапя всичко що е в обсега на ръцете ми. А аз дори не обичам круши.

Пропускам тенденционно щандовете за месо - нямам никакво намерение да се разготвя в луксозния си кухненски бокс в хотела. Веднъж ми се е паднало да не мия чинии. По километричните опашки мога да съдя, че мръвките си ги бива. Няма изобщо да се опитвам да описвам изобилието на люспи, черупки, очи, остри перки, разнокалибрени опашки, мустаци, черупки, щипки, челюсти, зъби, пипала, смукала, крачка, лигави кожи, хрущяли, широко отворени усти, формиращи хълмисто-планинския релеф на рибните щандове. Нито могъщата им воня.

От пиле мляко, а? А какво ще кажете за: от крокодил опашка, от кенгуру кайма, от Южна Африка телешко 'джърки', от Чехия "Салатка капустеная", от Белгия шоколад, от Франция пастет, от Италия сушени домати, от кокосов орех чай, от краставица супа, от боб сладкиши, от авокадо олио, от ориз оцет? Разсад за лилави моркови? Ами зелени наденички (пълнени с пиле и спанак), двуметрови шпекови салами (предполагам, че ги продават на дължина, не на килограм), кафе с ментов вкус? От питон кожа, от акула зъб, от лама пуловер, от индия злато, от Перу чанта, от Бразилия джапанки, от Тайван бумеранг, от Китай плюшена коала, от Корея австралийски флаг. Добре, добре, връщам се при храните. Колко вида гъби има според вас? Аз знам само два - ядивни и отровни. Хм, на гъбения щанд ме чака съдбовно просветление - освен малки големи, кръгли, плоски, пачи крак, питомни, горски, оранжеви, бели, кафяви и прочие и прочие гъби (каквито не че не съм виждала, но предимно в книги за природата на екзотични страни, не в кулинарни такива) тук се продават плесени, лишеи, гъбички, микози. Не, наистина, кога за последен път някой се е опитал да ви продаде лишей? В книжна кесия. С маслините е по-трудно да ме изненадат. Виждала съм всякакви. Е, не всичките на едно място, както тук, но все пак - виждала съм ги и преди. Обаче! Колко сорта зеле познавате, а? Аз се сещам за пет - включително брюкселското, японското и киселото такова. Да кажем, че аз съм може би нетипично невежа, кулинарен инвалид, с нечувано ниско зеленчуково IQ, без грам зелева ерудиция и в действителност видовете са двойно повече. Тройно! След първата дузина и половина изгубвам желание да ги броя. И това е само зелето. Ами разнообразието от растително олио, оцети, ориз, подправки? А хлябовете?!! Мили Боже, сладкишите!!! Забравете милионите съвети за отслабване и загуба на тегло. Всички знаем, че не работят. Ще ви дам съвет как гарантирано да се сдобиете с наднормено тегло. Много лесен. Хващате самолета за Аделаида и от летището - директно на пазара. Там само по веднъж отхапвате от всичко, което ви се стори неустоимо, непоносимо, нетърпимо, неудържимо, немислимо, невъзможно привлекателно. Само по веднъж! Ако искате да останете в категорията под 200 килограма.

Алтернативен вариант - сядате в руското кафе. И се опитвате да решите кои две пирожки да опитате като за начало. За стимулиране на интелектуалния процес му сръбвате набързо един борш с щедра лъжица сметана и черен хляб с масло. После опитвате зелевите рулца и безволево се оставяте китайското девойче на щанда да ви убеди, че пелмените са толкове леки, без излишни мазнини, сервирани в напълно прозрачен бульон, та са направо без калории. И тогава най-наивно питате кои са най-хубавите пирожки. Купувате си по една от всеки вид, докато малодушно позволявате на китайчето да прави безсрамни комплименти на ужасния ви руски. Само тези от най-горния рафт. Само дясната половина. Само най-популярните. И изяждате всичките шест с дългото органично кафе, докато зяпате пожълтелите снимките на Червения площад и още неприбраните коледни украси (в края на май). Под одобрителния поглед на руското бабе с астраганова ушанка и вирнат нос, което продължава да пържи пирожки с ефективността на машина. И с лукавата усмивка на баба Яга. Внимание! Ако искате да си останете само с наднормено тегло, без да ви показват в цирка като най-дебелият човек в света емигрирайте незабавно. Изгорете си паспорта и никога повече, за нищо на света не стъпвайте в Южна Австралия. За всеки случай и в Русия не ходете.

Аз съм от онези досадници дето проповядват разни работи, но сами не следват съветите си. Дървен философ му се вика на таквоз. На следващата сутрин съм пак там. Довела съм 16-годишно подкрепление и този път поръчвам без задръжки от всички пирожки. От медените - две. Преглъщаме ги с прясно приготвен борш. Вече сме първи приятелки с всичкия обслужващ и готвещ персонал на щанда - оказва се, че тези не са оригиналните собственици на бизнеса, били го купили наскоро, а руснаците-основатели се били преместили в Бризбън. А, така! Остава и кафене да ни отворят там и тогава ела и гледай как се поставят световни рекорди по ядене на пирожки. Засега обаче имам нелеката задача да забавлявам ненагледното си чедо в град пълен предимно със сухи есенни листа и свиреп режещ вятър. Вече е хапнала, видяла е всяка сергийка на пазара и започва да показва признаци на отегчение и нетърпение - знаци от които всеки родител на тийнейджър се страхува като от чума. Така че я повеждам без разтакаване към Чайна таун.

Всъщност ясно определена граница между пазара и азиатския такъв няма. Или поне е невидима за невъоръженото ми око. Обаче е осезаема за всичките ми други сетива. Въздухът става душен, спарен, натежал от влага и миризми, труден за дишане. Ароматите на готвено се съревновават за вниманието ми, смесват се, борят се за надмощие в потресения ми нос. Хората се умножават. Човешкото множество се превръща в истинска тълпа - с блъсканица, мощни течения, протуберанси, по-тихи ръкави, завихряния, задръствания, настъпвания. Някой разлива гореща супа в краката ми, друг изкрещява в ухото ми на неразбираем език, съборени чинии дрънчат в далечен ъгъл, горещо оли цвърчи в тиганите, млади момчета секат вдъхновено месо и зеленчуци със страховити сатъри и още по-страшни трясъци. Шумът е непоносим. Абсолютно всеки човек край мен вика в мобилния си телефон, затиснал с длан другото си ухо. Дори и тези, които се хранят. И сервитьорите също. Само готвачите май не се включват в надвикването, но те пък дрънчат юнашки с тигани, черпаци и тенджери, и така се включват достойно в децибелната надпревара. Едно време, като бях досадно дрънкащо хлапе майка все ми повтаряше: "много приказки - на пазара" и аз все не можех да схвана защо пък точно на пазара. Е, сега най-после ми се изясни. Ако ви се говори, елате в Аделаида на Китайския пазар - говорете си на воля, никой няма да ви направи забележа, никой няма да ви чуе, на никого няма да досадите и пак ще имате многобройна аудитория. Пък може и едни нудъли да му хапнете в суматохата. По сингапурски.



Невидимата граница, която сме прекосили е като въображаемата линия, дето разделя континента Европа от Азия. Уж само символична, виртуална и имагинерна, пък всъщност много по-реална, многоизмерна и непреодолима от материалните знаци, граници и гранични пунктове. Разделя Изтока от Запада, европейската култура от ориенталската. Разделя езици, традиции, религии, вярвания. Очертава фронтовата линия на сблъсъка на две древни цивилизации. Така и тук, в азиатската половина на пазара сме попаднали в друго измерение. Тук се говорят различни езици (неевропейски), продават се други стоки, готвят се различни храни, хората изглеждат различно и се държат различно, цветовете са различни, работното време на безбройните магазинчета и ресторантчета е друго. Тук се бачка яко, без почивка и работата не е забавление. Обслужването е ефективно, но много далеч от любезно. Витае усещане за нещо евтино, не особено чистоплътно, не твърде изискано или непременно изпълнено с достойнство. Тук хората се потят и се редят на дълги опашки, и се докосват неволно един друг, и си викат в лицата, и не се чувстват длъжни да се усмихват. Тук сме в Азия. И аз започвам лекичко да се изнервям. Да се чувствам в чужди води. Докато издрапаме до изхода косите и дрехите ни са просмукани дълбоко с миризма на готвено, подметките ни са хлъзгави от лепкаво-размазващи се субстанции, очите ни са насълзени от изпаренията и препълнени с невиждани чудесии, носовете ни стачкуват, ушите са заглъхнали, мозъците ни са в ступор и гладът за приключения ни е напуснал напълно. Имаме нужда от тишина, чистота и спокойствие. Е, може би и от малко възпитано-дистанцирана, превзето-артикулирана европейска (евентуално английска) реч.

Тръгваме да ги търсим по добре преметените от вятъра широки улици. Имената на заведенията, край които минаваме са "Адиамо", "Чао', "Аморе", "Белла", а които не са извадени от първа глава на италиански разговорник за начинаещи звучат още по-екзотично: "Мезе", "Кафтан", "Шафран", "Шанхай", "Индийска наложница", "Танг Фат". Според данните от последното преброяване най говорените в аделаида езици след английския са: италиански, гръцки, виетнамски, мандарин, кантонски, немски, арабски. Следвани от корейски, холандски, хърватски, босненски. Ето затова Южна Австралия произвежда най-вкусната и разнообразна храна на континента и е отда-а-авна неоспорима столица на австралийското винопроизводство. Английските заселници донесли със себе си социалното устройство, планирането, управлението и инфраструктурата, а източно- и южно- европейците - традициите си в земеделието и кулинарията. Резултатът е очарователен, съблазнителен, прелъстителен, уютен, ласкав и неустоим. Като ваканция на село при баба - хранят те вкусно, поят те неуморно, завиват те топло, обсебват те с грижа и внимание, обезсилват те с доброта и удобства, може даже на църква да те заведат.

Розетката над входа на катедралата "Свети Франциск Ксавиер" е невероятно сложна, детайлна, фантастична, шарена, симетрична. Съвършена. А уж християнството проповядва смирение. Искам на всяка цена да видя вълшебната светлина струяща през калейдоскопичните цветни стъкълца вътре. Влизаме, но не успяваме да се полюбуваме на светлинното шоу, защото над главите ни е разположен балконът за хористите. Където има дим, има и огън. Е, предполагам по същата логика трябва да се очаква, че където има балкон има и...гласовете са нежни, ангелски, издигат се високо в божествен сопран под сложно заплетените готически островърхи арки и ни оставят без дъх. Спомням си как преди години многообичната ми щерка - тогава още невинно петгодишно същество, присъстващо на църковна сватба за първи път - след първите тактове на песнопението идващи от невидимия балкон ме попита шепнешком и с неописуемо благоговение в очите: "Мамо, Бог ли ни говори?". Тогава отрекох. Сега не бих. Слушаме с възхищение репетицията на хористите, докато група чевръсто шетащи лелчета украсяват интериора с бели сатенени панделки, розетки от тюл и вази с разкошни букети от бели рози. Приготовления за сватбена церемония, очевидно.




Докато сме все още на богоугодна вълна, решаваме да отскочим и до гръцката църква в западната част на града. Малката джобна карта, по която се ориентираме е доста схематична и не ни дава точния адрес, така че се полутваме из уличките на Западната тераса. Намираме повече от една църкви, обаче са или силно изразено бароково-католически, или масивно-каменно-англикански. Накрая питаме единственият жив човек на улицата, който ни се усмихва широко и ни упътва с твърдението, че той самият също отивал там, ей сега, само малко щял да закъснее. Ние всъщност нямахме идея че имаме уречена среща, но все пак се забързваме в указаната посока. Гръцката църква се познава отдалече по византийската архитектура, макар и с някои модернистични елементи - тухлена, осмоъгълна, покрита с купол и с неизбежната камбанария. Празнично облечени хора се тълпят пред портите. Да, и ние вече се досетихме - още една сватба. Купуваме си свещички от костюмиран чичко на входа и влизаме да разгледаме. Икостас, изографисан купол, кристални полилеи, икони, свещи, аромат на тамян, провлаченото монотонно нареждане на свещеника, възрастните жени с черни забрадки сред издокараното множество, дантели, позлата, дрънченето на кандилото. Сега вече наистина се връщам в детството. Аз май не съм много ревностна християнка и ходенето ми по църкви е било все в детски години по ученически екскурзии "Опознай родината, за да я обикнеш", та миризмата на тамян завинаги ще остане в съзнанието ми свързана с онези невинни безгрижни времена.

Следващата ни туристическа дестинация е Ботаническата градина. За да се спасим поне за малко от грубиянските милувки на настоятелно ухажващият ни есенния вятър хващаме безплатния градски автобус до там. Шофьорът е безкрайно любезен, обявява по озвучителната уредба специално за "двете млади дами" на коя спирка да слезем. (Да пътуваш с шестнайсетгодишна придружителка си има и положителните страни - покрай нея и аз минавам за мацка.) Маха ни с ръка на изпроводяк, сочи покровителствено към пешеходната пътека - сакън, да не се затрием поради неправилно пресичане и с ръмжене и пухтене автобусът завива зад ъгъла на поредната елегантна каменна къща с виненочервена лозница отпред.

Ботаническата градина е като всички други такива - предимно зелена за мое огромно съжаление, с многобройни пътечки, алеи, кътове с подправки и билки, други с блатни растения, вековни дървета, подстригани морави, цветя, тропическа гора в остъклен парник с импозантна архитектура, много рози, живописни кътчета, декоративни фонтанчета.



Прострона, красива, пълна с птици и млади хора в нелепо облекло - още сватби. Не една, не две, не три. Голямо бракосъчетаване пада в този град. Явно това е основната съботна атракция в Аделаида. Като няма фестивали и други забавления през май хората се поослушат, поослушат, пък ако не ги покани някой на сватба, вземат, че се оженят. И хем мераклийската го правят. То са едни сатени, тюлове, фракове, шапки, коне, ретро-автомобили, лимузини, чадърчета, токчета, кринолини, камери, фотографи, осветление, озвучаване. Голяма дандания. И шарения. Щото булките може да са в бяло, ама шаферките не са. Да не споменаваме изобщо свекървите, бебетата и другата разнообразна, разнокалибрена рода. Дават ни повод с часове да одумваме, коментираме, подхилкваме и най-общо да се забавляваме за чужда сметка. Горещо препоръчвам на всички туристически справочници да започнат да рекламират съботния сватбен парад в Аделаида като алтернативно забавление. Даже виждам пазарна ниша за нов вид туризъм. Достатъчно е само да се създаде уеб-сайт, където да се публикува информация за всички предстоящи сватби - къде, кога, в какъв стил. И туристите ще могат да си избират в кой град, в коя църква, парк или батаническа градина да се разходят, за да позяпат и да се повеселят. Не вярвам младоженците да имат нещо против. Тъй и тъй са се наконтили и прежалили, поне повече народ да ги види. Може даже конкурси да се въведат за най-хубава, най-безвкусна, най-разточителна, и прочие сватба, а зрителите да гласуват със ес-ем-ес-и. Пък като сме започнали с разработването на бизнеса защо да не добавим и реалити шоу, и специализирано списание, и телевизионен канал, и... добре, добре, спирам дотук. Моля само, който се захване с реализацията да се съобрази с авторските ми права. 50% от печалбата са ми достатъчни.



Голямата изненада е амазонският павилион с гигантските водни лилии Виктория. Онези, дето всички енциклопедии обявяват за най-големите водни растения в света, с диаметър на листата достигащи до 2 метра. Не мога да видя дали във водата плуват пирани, защото павилионът е затворен, но дълго зяпам през стъклото изумителните зелeни тави на листата и елегантни розови цветове. Не знам защо, но тази лилия винаги е символизирала за мен екзотиката. Най-недостижимата екзотика. И ето, че в Аделаида, в най-сухия щат на Австралия, накрай света, се срещнах с късче от екваториална Амазония. (Пирани съм виждала вече в Нова Зеландия.) Глобализацията май си има и своите плюсове.]]> Sun, 11 Jul 2010 23:55:00 +0000
След близо две години на все същия адрес внезапно ни загриза безпокойство. Засърбя ни, загложди ни, припари ни, забучка ни и ни заизмъчва. Като счупена мигла в окото. Като сухи трохи в леглото. Като мравка в сутиена. Като осил в чорапа. Като капещо кранче в банята. Като остро камъче в обувката. Изведнъж ни доскучаха буржоазните удобства на далечните жилищни квартали, еснафското им униформено благополучие, консуматорско великолепие, показно-безметежен покой и провинциална сънливост. Прииска ни се да се потопим в електрическия блясък и жужаща динамика на големия град, да опитаме вкуса на бохемския живот, да походим пеш, да пробваме нощните забавления, да поснобеем, да се накиснем в културни събития и светски удоволствия, да се гмурнем в носталгични спомени за европейския градски живот, да направим нещо различно. С други думи - да се преместим. В центъра. На Бризбън. Както коментираха приятели - време ни беше. Твърде дълго се заседяхме. И ей тъй на, на магарето "Чуш!" казахме.

Сред множеството квартали на пешеходно растояние от реката един се извисява непостижимо високо в скалата на личните ни пристрастрия и предпочитания. Спечели сърцата ни с безумно стръмните си улици, с накацалите край тях кокилести къщички, с десетките антикварни, музикални и хоби магазинчета, с безбройните кафенета, бирарии, пицарии и ресторанти, модни бутици, книжарнички, галерийки, ателиета за рамки и ремонт на китари, хлебарнички, чайни, кабинетчета за масаж и източна медицина, с шляйкащите се тълпи по тротоарите, викторианската архитектура и неустоимия махленски чар на английско село. Напомни ни на старите квартали в Окланд, на тихите улички от детството ни във Варна. Плени ни с многоезичната реч и ниската възраст на обитателите си. Омая ни с аромата на печено кафе и топли кроасани. Подлъга ни с изобилието на веранди и хамаци, с нацъфтяло франджипани и лудешки цветове по реставрираните фасади. Преди да се усетим бяхме вече хлътнали до уши. И за нула време се сдобихме с нов адрес. В Падингтън. Най-стръмният квартал на Бризбън. От правилната страна на реката. На двайсетина минути пеш от центъра. На висок хълм - за да ловим прохладния бриз и да не се наводняваме. С гледка. Както настоява любимият рефрен на агентите по недвижими имоти (Location! Location!): избрахме най-лошата къща, но на най-добрата улица.


































Военната операция по боядисването на таваните, търкането на подовете с четка, изселването на двата огромни паяка от пералното, смяната на абажурите (и фасунгите от зората на промишлената революция), хигиенизирането на банята и окачването на корнизите и пердетата ни отне само седмица. В слънчевата съботна утрин вече сме натоварили мебелите на открито ремарке и напускаме провинциалния си адрес завинаги. Без суматоха, делово, с увереността и опита на хора, местили дома си девет пъти за последните 7 години. Само котките се оплакват горко, вият и мяукат жално в респективните си клетки (все още олепени с митнически ветеринарни стикери от последното им пътуване - от Нова Зеландия). Край реката ни чака приклекнал в скрита засада пороен куинсландски дъжд. Локален, краткотраен, мощен и опустошителен. В равни дози непредсказуем и неизбежен. Изпира матраците в дълбочина, накисва добре кашоните, напълва ремаркето с педя вода. Явно някой там горе ни мисли доброто - по вода ще ни върви. Докато да разтоварим подгизналата си и вече насипна покъщнина, да я изкатерим по самоубийствено стръмното, коварно неравномерно, необезопасено стълбище и ей го, денят отлетял.

В неделя ни събужда писък на кларинети и думкане на тъпан. Падингтън празнува преселението ни!? Всъщност, поводът се оказва по-прозаичен: в съседната уличка се вихри гръцка сватба - по балкански голяма, тежка, кичозна, пищна и шумна. С оркестър, танци, костюми и лимузини. В цялата суматоха, навалица и дандания новите ни съседи пропускат да ни поздравят с "Добре дошли", но да не си помислите, че заселването ни е останало незабелязано. Нищо подобно!

Първата делегация е шумна, нахална, нетърпелива и летяща - двойка свраки се надвикват слухоиздевателски на верандата и не приемат 'не' за отговор. Пищят и кряскат докато не се сещаме да им дадем нещо за ядене. Клъвват хищно две-три трохи направо от ръката на Бояна и се преместват върху най-високата антена в квартала да изнесат двугласна серенада в чест на новата си благодетелка. Хубаво пеят - сърцато и гласовито.По-късно ще открием, че имат непоклатим режим - идват два пъти дневно,в 8 сутринта и в 3 и половина следобед. Понякога с придружаващи хвъркати лица. Никога не си изяждат всичките трохи, вероятно имат някакво негласно споразумение с гигантските мравки, които почистват старателно след тях. Или ги угояват за бъдеща консумация.

С това новодомските ни приключения не свършват. Следва друга слухоизтезаваща среща - този път писъците са мои. Бояна е пак спасителка, но не в ръжта, а в банята. Влиза в убедителни преговори със семейство хлебарки. Най-възхитителните представители на разреда, които някога съм виждала! Черни, лъскави, изящни, с благородния полиран блясък на китайска антична мебел и размери, които биха засрамили всяка недохранена мишка, с крайници съвършени и зловещи с прецизната красота на хирургически инструменти, атлетични, невъзмутими и арогантни като всички обитатели на Австралия. Нечовешки прекрасни и непоносимо отвратителни. Като извънземни. (Хлебарките са единствената причина да се заслушвам понякога в теориите за извънземния произход на живота на нашата планета.) Медиаторката успява да ги отпрати с мир, докато ме убеждава, с всичкия позитивизъм, който успява да изсмуче от пръстите си на прима виста, че всъщност съм невероятна късметлийка - можеше да са летящи, или да ги срещна в кухнята, излизащи от кутията за хляб вместо от душ-кабината. Което моменталически ме принуждава да създам ново желязно домашно правило - хлябът да се държи в хладилника, а всички чаши - захлюпени. И второ,само за лична употреба - да влизам в банята със затворени очи, за да дам възможност на достолепната членестонога фамилия да се оттегли без паника и да не плаша излишно с фалцетните си изпълнения и бездруго стресираните котки.

Семейството гекота в спалнята ми и другата по-едра двойка в кухнята ни дръпват по един бърз приветствен танц, в съпровод от шумно настойчиво цъкане. Особено се забавляваме да наблюдаваме отборните им усилия и сложни стратегии за лов на нощни пеперуди. От все сърце им желая тлъста хлебарка в менюто за вечеря.

Докато храня още несвикналите с новото място нервни котки успявам да изплаша друг един породист представител на местната фауна - едричък австралийски дракон - изнася се бързешката изправен високо на предните си крака, премятащ смешно крайници като навита на пружинка механична играчка. Въздългата му тънка опашка се влачи безпомощно половин метър след припкащките дългопръсти, остронокти крайници. Хм, той може би не е официално включен в комисията по посрещането. Търчането с всичка сила накъдето ти видят очите не ми се вижда особено гостоприемно поведение. Но нищо де, ще има време да се опознаем, тогава може да стане по-дружелюбен.

Към обед идват на посещение семейство австралийски пуйки. Диви. Черни. Ровят безпристрастно в двора, проверяват съдържанието на котешката паничка, травматизират допълнително домашните ни любимци и накрая се оттеглят без бързане, пресичайки натоварената улица с рутина и съобразителност като опитни участници в уличното движение.

Зелената недружелюбна дървесна змия изчаква няколко дни преди да ни се представи официално точно докато председателствам квартална конференция на бризбънските водопроводчици край шахтата на мръсния канал в предния ни двор. (Основна тема на професионалната дискусия е отпушването на въпросния.) Изнася се мързеливо, с нежелание и недвусмислено изразена неприязън в посока към къщата (Горещо се надявам да не живее там.) и става повод за нови строги домашни правила - никакво ходене боси в тревата и принципното: гледай къде вървиш.

Затова пък, посумите са толкова дружелюбни, доверчиви и приятелски настроени, че не можем да отървем кухнята си от тях. Всяка сутрин намирам огризка от круша, авокадо, ябълка или домат, оставена любезно и спретнато някак отстрани до купата с плодовете. Сякаш добре възпитан гостенин се е оглеждал напразно в търсене на кошче за боклук и накрая е оставил огризката на видно място, за да могат домакините да я изхвърлят подобаващо и своевременно. Отнема ми цяла седмица да открия откъде се промъква нахалният вегетарианец и да му отрежа достъпа до храната ни. Отмъщава ми като опосква безжалостно до стръкче всичкия магданоз и копър, които съм засадила още с пристигането си в малката градинка зад къщата. Не пипва обаче босилека, гюзума и мащерката. И продължава упорито да тропа всяка нощ по покрива.

За пълчищата комари, които ни оглозгват живи още първата нощ няма дори да отварям дума, нито за мравките-метеоролози, които преместват яйцата си в пощенската ни кутия в гнусна мърдаща черно-бяла жива маса 48 часа преди всеки проливен дъжд. И изчезват безследно в сухо време. (Комарите обаче остават и ни тероризират системно и неотлъчно, независимо от прогнозата за времето.) Няма да се отплесвам в подобни лирични отклонения, защото имам да разказвам за нещо къде по-важно и интересно. Къщата.

Ода за Куинсландъра

Според уебсайта на Музеят на Куинсланд, "Къщата е не само покрив над главата ни, тя е свидетелство за културната идентичност на собственика си." (Което естествено ме хвърля в дълбоки антропологически размишления за вечните ремонти в българските къщи. Явно имаме някакъв национален проблем с културната си идентичност - не можем да се нагодим нещо, все не сме доволни от визуалните превъплъщения на идентичността си и все нещо променяме, доизкусуряваме, модернизираме и префасонираме. Без почивка и без надежда за окончателност. Културни хамелеони ли сме, що ли? Или пък страдаме от някакво модерно социално заболяване - патологична културно-идентична неудовлетвореност, маниакално-шизофренична културна неопределеност?) После уебсайтът се втурва да ни запознава с особеностите на архитектурната стилистика и историческата и географска обусловеност на детайлите, материалите, функцията и атмосферата на тъй нареченият "куинсландър". И за да не си помисли някой да омаловажава значимостта на явлението 'куинсландска къща' едно кратко въпросче само: да сте чували за архитектурен стил 'новозеландер', 'нов-южен-уелсец', 'западно-австралийски'? Не, нали? Защото няма. От всичките бледолики англосаксонски пришълци из тихоокенаския регион само жителите на Куинсланд са създали свой уникален стил в строителството на къщи, достоен да си има име и това явно трябва да говори нещо за културната им идентичност, ама аз още не съм разбрала какво.

И понеже от собствен опит знам колко малко се дискутира в световен мащаб значимостта на това локално (но всъщност епохално) архитектурно явление, колко рядко се признава и споменава приносът на куинсландските строители и архитекти в световното историческо наследсво, позволи ми драги читателю да те избавя от бремето на неизбежното ти невежество и да те запозная с явлението Куинсландър.



Типичният Куинсландър е дървена къща с ламаринен покрив. Колониална. Викторианска. Достолепна. Вдигната висо-о-око на дървени подпори. С веранди - отпред,отзад, понякога от всички страни. С градина. С дървета. Често - с мангово дърво.(Срещат се и варианти с джакаранди и франджипани.) Декорирана и кокетна като госпожица от романите на Джейн Остин, понякога чак натруфена и предвзета с всичкото си изобилие на струговани детайли, дърворезбовани фризове, декоративни панели-сенници и перфорирани цветенца и розетки в ламаринените стрехи над прозорците. Друг път аристократично елегантна и сдържана - пастелни цветове, никакви излишества. Понякога просто семпло функционална. Боядисана в два или повече контрастни цвята. С дървено стълбище. С просторно сумрачно пространство под къщата, замрежено с паяжини и заринато с градински инструменти и натурии. Със стъклописани панели тук-таме по прозорците и вратите. С малко на брой, но просторни стаи. С високи тавани. С дискретно проскърцващи дървени подове. С неизолирани покриви и стени. С трогателна прединдустриална наивна непрактичност. Къща с чар. И атмосфера. С история. И с перманентна вопиюща нужда от поддръжка. Дърводелецът - най-добрият приятел на куинсландера. Мъдрост, която собственикът на нашата къща явно не е чувал.

Когато я видях за първи път, покатерена като коза на стръмен хълм, с веранда плуваща над зеленото море на неподдържана морава и прозорци тъмнеещи в сянката на надвисналите евкалиптови дървета, кой знае защо (ама наистина с какви глупости са пълни женските глави) в ума ми изплува цитат от руска приказка: "Избушка там на курих ножках". Естествено, къщата няма гараж, нито паркинг, защото се предполага обитателите да паркират метлите си в кухнята. Зад вратата. За превозните средства на гостите им е превиден просторен коневръз в задния двор, неудачно наричан от агентите по недвижими имоти "перално помещение". Неудачно, защото за да е 'помещение' трябва да има четири стени и врата. С три стени е по-скоро навес, нали? Пералнята ми е на практика инсталирана на поляната. А, дългата циментова чешма с три, преливащи едно в друго корита, досущ като българските селски чешми за водопой, навява по-скоро асоциации с млеконадойни животни, отколкото с пране. (Какво за бога се предполага да правя в три корита??!!) Чак ме хваща яд, че имаме котки, а не крави, за да се възползваме от изключителните дадености на имота.

Вътрешното разпределие на наколната ни къща е семпло и функционално. Плашещо стръмни изгнили от старост и влага стълби водят до входната врата, от която се влиза директно в дневната, без антрета, вестибюли, коридори и прочие усложнения. Вдясно са двете спални с миниатюрна баня помежду им, насреща е кухнята. Навън - пералното. Толкоз. Никакви вградени гадероби, шкафчета, килерчета и финтифлюшки. Никакви ненужни чупки, врати, прегради и други подобни ограничения на свободното движение. Изобщо нищо излишно. Никакъв намек дори за декорация или преднамерено търсена естетика. За куинсландър сградата е нетипично спартанска и утилитарна. Отгоре на това - неподдържана. Резултатът е ... хм, необичаен.

Дългогодишните движения на почвата (а може би локални тектонични размествания, още нерегистрирани от официалната наука) са наклонили видимо високите подпорни колони в най-различни посоки така, че са превърнали накования върху тях дъсчен под в развълнувано море от стара дървесина с пролуки между дъските често достатъчно широки та котката да шпионира гущерчетата под къщата без изобщо да напуска удобствата на дивана в хола. Вълнението е поне четири бала. Благодарение на което няма нито една отвесна стена, прозорец или врата, което от своя страна довежда ерудираната ми щерка до гениалното прозрение, че архитектът на дома ни трябва да е бил деконструктивист с вроден дефект на вестибуларния апарат. За първи път в живота си съм доволна, че нямаме истинско пиано - щеше все да се изтъркалва в дълбоката падина между прозореца и кухнята и да препречва достъпа до банята.

Цветовите решения в интериора ни дават повод да подозираме, че дизайнерът е страдал и от други вродени дефекти - на зрението, а може би и психични. Патешкото ако на дневната бледнее пред смелите хроматични комбинации в спалните - лазурно синьо за вратата, маслинено зелено за някои прозорци, тюркоаз и тъмно синьо за други, блед лимон и мръсна охра за стените. Плочките в банята са кръгли (!!!) в наситения цвят на добре огнили банани, покрити с ярка плесен. Развеселява ги покъртително оранжево пластмасово огледало - спомен от седемдесетте, когато очевидно е бил последният непсолучлив опит за ремонт на жилището. И излинялата памучна завеса на душ-кабината в неопределим цвят и десен, вероятно от времето на студената война.

Мивките са майсторски декорирани с по две миниатюрни отделни чучурчета в срещуположните ъгли - за студена и гореща вода. Познава се, че са за декорация по явно изразената им нефункционалност. Само дългогодишният новозеландски опит ни позволява да мием зъби и чинии с подобни водопроводни отживелици. Пардон! Характерни елементи на историческото наследство.

Кухнята е оборудвана с газова готварска печка, в чиято фурна гори открит огън. Честна дума! Можем да си я ползваме за камина през зимата. А пък колко вкусно готви...М-м! Само паленето е страховито, но няма как - каляваме нервите си с огън, ако исаме да ядем баница.

Нощната гледка към осветените небостъргачи на ситито е хипнотизираща. А пред входната врата цъфти дъхаво розово франджипани. Абсурдно красиво като в рисувано филмче на японски аниматор.

С други думи, къщата е неповторима. Дама с характер. Откачалка, но с достойнство. Без грам декорация, без престореност и предвзетост. Гола, елегантна функционалност. Артистичност и еклектика. Къща с атмосфера. С дух. Не само покрив над главата. Какво ли говори за личностната идентификация на обитателите си? И дали хората променят характера на къщите или къщите трансформират постепенно хората, за да си пасват? Засега тя се е пременила според моите естетически концепции - в бяло. Но ако ме видите скоро да се разхождам наоколо издокарана в маслено зелено и охра, с оранжеви платформи и тюркоазени обеци ще е ясно, че къщата е започнала да ме модифицира.
Аз няма да се съпротивлявам. За мен ще бъде чест да съм достойна обитателка на исторически куинсландър.

За прекрасни гледки от Падингтън и околности кликнете тук]]> Wed, 07 Jul 2010 00:21:00 +0000 90 процента от спътниците ми на сутрешният делничен полет са мъже. В бизнес костюми или оранжеви сигнални жилетки. Пътуват служебно - до офиса в Аделаида (като мен) или застъпват на смяна в някоя от мините на Южна Австралия. Изобщо съвременните австралийци пътуват много. Не се спират. И все със самолети летят. Много са 'зелени' иначе - пестят водата, зареждат колите си с екологично гориво, бойкотират пластмасовите торбички в супермаркетите, само органични и етични продукти купуват, ама окото им не мигва, ако трябва да пропътуват 3-4 хиляди километра за бизнес среща. Хоп, на самолета и са там. За вечеря са си пак в къщи. Какво тук значи някаква си въглеродна следа? Голямо хвърчане пада на Южния континент. Е, и аз с тях де - барабар Петко с мъжете.

Докато си поръчвам такси до хотела естествено наричам площада "Хиндмарш" и съм веднагически назидателно, укорително, с наранено достойнство и педагогически поправена: "Хайндмарш скуеъ". Добре де, добре де. Да ви се не видяли отворените и затворени срички, дето си ги казвате както ви скимне.



Есента дефилира триумфално по улиците на Аделаида. Цяла в злато и кехлибар, бронз, мед и прочие благородни метали и сплави. Рубини и ахати блещукат в короната й. Най-после да видя истински пожълтели листа. Истински листопад. И най-автентичен есенен студ. След всичката вечно-цъфтяща вечно-зелена растителност на субтропичния Бризбън и уж субтропичния Окланд съм примряла за малко есенни цветове. За жълтото на узрял мамул, оранжевото на печена тиква, уханието на едра дюля, топлината на печени кестени, шиптящия звук на гроздова шира. Но замълчи сърце! По улиците на южноавстралийската столица не се търкалят ни мамули, ни дюли, никой не пече тикви и кестени, и не се лее пенлива шира.(Това последното е доста неочаквано междувпрочем, защото Аделаида е неоспоримата винена столица на Австралия, но за това после) Сега просто не мога да се нарадвам на боцкащата свежест на мразовития есенен вятър, на топлата палитра на цветовете, на бездънното синьо на небето, на шушукането на сухите листа край бордюра, които се задяват с крачолите на минувачите. Дегизирани в пурпурно кадифе лозници се подпират грациозно по фасадите на каменни сгради, засенчват тесни алеи и украсяват с огнен филигран калканите. Къде за Бога съм попаднала?! Какво е това - някакъв фотографски рай? Три-измерна туристическа картичка? Виртуална реалност? Или сън на болно от носталгия въображение?



Пред всяко кафене има черна дъска с написани на ръка специалитети на деня и всичките се надпреварват да предлагат супи. Пилешка със зеленчуци, доматена с босилек, агнешка супа по марокански, тиквена крем-супа със сметана, леща с праз и бекон, френска лучена супа, картофена с крутони, борш, китайска супа с нудъли. Най-накрая се предавам на изкушението и сядам под разбушувания пожар на оранжево-огнена асма да хапна картофена крем-супа с тиквички и бекон. Божествена. С нашенски подправки, ароматна и гореща, сервирана с дебела порязаница препечен хляб с масло. Сърбам супа и гледам обедния парад на южноавстралийските столичани.

Хората са облечени с жилетки, омотани с шалове, нахлузили ръкавици(!!!) шапки, кожени и други якета, шлифери, палта(!), ботуши. Също и джапанки, тениски, къси гащи, памучни роклички и копринени блузки с къс ръкав. Слънчеви очила. Обожавам иронията на този сезон, който превръща всички ни в неволни участници в шутовски спектакъл. Нещо като ново реалити шоу - "Познай в кой сезон сме".
Докато планирам туристическата си инвазия в нищо неподозиращия още град позволявам още веднъж на инженерното си око да изплакне поглед в съвършенството на аделаидската карта. Перфектна и неподражаемо гениална в перпендикулярното великолепие на идеално правите си, идеално успоредни улици и симетрично позиционирани площади. Като леко нащърбено зарче обърнато на числото пет. Непостижимо елегантна с простотата, изяществото и прагматиката на милиметрова хартия. Картографска осъществена мечта. Първият изцяло планиран австралийски град.(Някои източници твърдят, че е първият такъв в света.) От самолета изглежда сякаш маниакален градинар е садил дървета и редил лего-къщурки с нечовешка прецизност край неестествено прави успоредни лехи.




От тротоара обаче, градът изглежда нормален. По европейски нормален. Няма небостъргачи, палми, тенсегрити мостове и прочие архитектурна екзотика. Няма я бризбънската динамика, забързаност и гъстите тълпи. Няма грохот на автомобилен трафик нито магистрали в центъра на града. Всичко е достолепно някак. Делово, но със самочувствие. Без престараване и без припряност. Свойски, но с аристократична изисканост. Напомня ми малко атмосферата на Русе. Или Шумен. Отминала слава, вехт спомен за бляскаво минало. Великата британска империя се е стоварила някога тук с гръм и трясък. С всичката си мощ и величие. Като космически кораб от далечни звезди. Но после се е оттеглила някак тихомълком, нечуто. Също като в "Пикник край пътя". Останали са само монументални артефакти, в които съвременните жители на града се опитват да намерят смисъл и практическо приложение. И трябва да им призная, доста добре се справят. Широките булеварди (Отправям апел към всички новозеландски архитекти и пътни инженери да дойдат в Аделаида да видят как се правят улици преди да започнат какъвто и да било инфраструктурен проект в родината си), човешките мащаби на архитектурата, парковете, фонтаните (!!! - в най-сухия щат на Австралия, а може би и на планетата), европейските широколистни дървета, опънали покровителствени корони над тротоарите, безбройните кафенета, разпиляли масичките и чадърите си по пешеходните зони, естествените материали по фасадите (дори помпозните такива), незаличимите следи на времето, напомнящи за тленноста на всичко сътворено, усещането за история, достолепието (толкова различно от младежката новобогаташка пост-модернистична арогантност на най-бързо развиващият се град в света - Бризбън), всичко това създава уют. И ме връща в детството. В родния ми град. В миналото. Е, има някои смущаващи различия. Броят на църквите, например. По една на всеки ъгъл. Сякаш основателите на града са се притеснявали, че Господ може би не се вълнува чак толкова от битието на грешните си раби по Долната земя, та са се опитали да привлекат вниманието му въздигайки абсурден брой християнски храмове. В продължение на десетилетия Аделаида е била известна преди всичко и най-вече като Градът на църквите. С това се изчерпвала туристическата й привлекателност.



Сега обаче нещата стоят другояче. Днес това е фестивалната столица на Австралия (краят на май е единственото време в годината, когато няма фестивал и аз пристигам точно тогава. Естествено!), столица на виното, на кулинарията, на културата, на шоколада, на каквото си поискате. Еклектична, мултунационална, разноезична, историческа и модерно изискана Аделаида веднага успява да се вмъкне под кожата на наивния турист и без усилие го превръща в свой ревностен поклонник, предан обожател и безропотен послушник.



Аз например, хич даже не се и съпротивлявам, а веднага щом приключвам служебните си срещи направо и безколебателно следвам съвета на туристическия пътеводител и се отправям директно към Рандъл Мол. Единодушно и натрапчиво повтаряемо обявяван от всички за Мястото. Онова задължително късче от града, което на всяка цена трябва да видиш, дори да си дошъл само за малко, в двудневна служебна командировка. (Не че аз съм в такава ситуация, тъй като планирам да остана и за уикенда, но по принцип.) Ориентацията в най-ортогоналния град на планетата е лесна като детска игра. (Като "Не се сърди, човече" да речем. Зарчето вече е хвърлено на пет, остава само да изброя квадратчетата.) Дори да не беше допълнително облекчаващото обстоятелство, че хотелът ми е на една пресечка от мола.(Хайндмарш Скуеъ е това!) Пресичам две широ-о-оки незадръстени от трафик, на практика пусти и безавтомобилни улици, и съм там. Добре че смених батериите на фотоапарата!Голямо снимане ще пада тука.

ОК. Започвам веднага с признанията. Аз не си падам по пазаруването. Ама хич. Цялата тази потребителска истерия на западната цивилизация ми е малко смешна. Както и да го погледна пазаруването е загуба на време и пари. Аз и от двете нямам в излишък. Може би защото си имам достатъчно други лудости, но никога не можах да прихвана тази. Пък и с кредитната ми карта сме вечно в едностранни и неравнопоставени взаимоотношения. В смисъл че тя не отговаря на чувствата ми и всячески ми демонстрира, че няма надежда някога да постигна взаимност. Та храмовете на потреблението, каквито са съвременните молове, са последното място, което би ми хрумнало да посещавам с туристическа цел. По принцип. Но този е различен.

Първо: молът е улица - пешеходна, към половин километър дълга, обточена с магазини и многоетажни търговски центрове, покрити търговски пасажи (повече от 550 търговски пункта, което да ви спестя аритметиката, прави малко повече от един на всеки линеен метър, Уау!), задръстена с кафенета и ресторантчета, скулптори и хора. Второ: молът е исторически - първият такъв в Австралия. Архитектурата на сградите от двете ми страни прелива през всеки европейси стил на 19-ти и 20-ти век, та чак до някои стряскащо постмодернистични декларации за глобализъм от настоящето столетие. Прочутата Аркада Аделаида - покрита двуетажна алея, зарината с магазинчета и работилнички, ателиета и сладкарнички - е първата електрифицирана търговска зона в историята на континента. Сияела е в празнично искрящото великолепие на десетки улични електрически фенери още в далечната 1885-та година. Цялата в онази сладникава викторианска натруфеност, захаросана декориративност, деликатна феминистична изтънченост и аристократично упадъчно небрежно превъзходство, към които аз имам все тъй непревъзмогната слабост още от детските си години, когато играехме на принцеси. Не мога да се въздържа да не си представя, че прекосявам полирания мозаечен под с дълга синя рокля, дантелено чадърче, бели ръкавици и безумна шапка, купувам си ръчно правени шоколадови бонбони от магазинчето на ъгъла, поздравявам усмихнато обущаря, който миналата седмица е поправил ботушките ми и сядам на елегантно извитата пейка под уличния фенер да препрочета любимите си пасажи от "Гордост и предрасъдъци". От викторианския сън ме изтръгва потресаващата кичозност на фонтанчето - също покъртително викторианско - цяло в розово и синьо, рибки, цветя и позлата. Спомням си, че съм виждала подобно историческо водоскоче, ама по-голямо, в ботаническата градина на Крайстчърч. М-да, 21-ви век си има някои предимства.

Охранени бронзови прасета в естесвена големина мародерстват в кошчето за боклук до фонтана. Шокиращи са само на пръв поглед. После си спомням верижно-лагерно-зъбноколесно-втулко-гайко-болтовите кенгура, които се излягат по пейките и тротоарите на Бризбън (да не споменавам изобщо човеко-вълка с квадратна дупка в гръдния кош и раница с фиданка, който пресича на едно от кръстовищата на Ан стрийт) и преставам да се шокирам. Еми, така е - 21-ви век си има и недостатъци. В този ред на мисли двете гигантски огледални топки, балансиращи тревожно насред пешеходните тълпи в мола успяват почти да ме възторгнат. Всички туристически брошурки хорово ме уведомяват, че "Топките" е най-популярното място за срещи в Аделаида.(Нещо като Козирката във Варна) Изглежда, че ще да е вярно - огромен брой млади хоря висят безцелно наоколо, докато говорят по мобилните си телефони. Аз с никого няма да се срещам, тъй че продължавам нататък. в бързо притъмняващата вечер магазините са затворени, уличните кафенета вече прибират масичките си и ме подсещат, че е време да потърся нещо за хапване.

Няколкостотин ярко осветени витрини по-късно съм вече нетърпеливо пристъпваща от крак на крак, чакайки зелената светлина на пешеходния светофар, за да прекося Кинг Уилям роуд - главния булевард на Аделаида, разполовяващ централната градска зона на две абсолютно симетрични, еднакви половини. Разполовява ги точно по оста север-юг и осигурява идеални условия за ветровете да си организират надбягвания и локални мини-урагани. Когато най-после се озовавам във втори квадрант забелязвам, че Рандъл стрийт изпада в неконтролируем шизофреничен пристъп. Направо става неузнаваема. Първо: вече не е пешеходна, второ: сменя си името, трето: няма пукнат магазин, а само стотици заведения за хранене, нощни барове и денонощни мини-супермаркети. Архитектурата е различна. И минувачите също.

Подминавам няколко индийски ресторантчета, половин дузина Макдонълдса, бургери, ливанска кръчма с бумтяща чалга, някакво заведение, чиято табела твърди, че е ресторант кафе и бар, но от многобройните снимки на леко облечени жени по витрината не става съвсем ясно дали има изискване за посетителките от женски пол да не носят връхни (и други) дрехи (както и ниски обувки), дали мястото е само за жени (мъже не се виждат по фотографиите), дали ресторантът не сервира храна на безвкусно и топло облечени персони или сервитьорките работят с подобно оскъдно униформено облекло (което би било в абсолютно недопустим разрез с всички австралийски закони за охрана на труда). Докато се чудя над смисъла на загадъчните фотографии и вече съм подминала мястото. Следва витрина, обещаваща мексикански такос, друга на текила бар и после пак снимки на млади жени. Този път откровено голи. В цял ръст. Куинсландско-новозеландската ми пуританска душевност е сериозно разтревожена.(Даже в България голите мадами по билбордовете се предполага да крият гърдите си с резени диня.) Честно казано толкова съм гладна вече, че ако не беше некомфортния зимен студ бих влязла без много да му мисля, ама ми се вижда възхладничко да вечерям само по жартиери. Пък и снимките на недохранени девойчета не ми изглежда като добра реклама за качеството на храната в заведението. Подминавам. Следват пици, тапас-бар, бар в историческа аптека - стените опасани с рафтове и заринати със стъкленички, надписани с 14-каратово злато, винени бутилки и чаши, но никаква храна, бирария с мамещото име "Навесът за стригане на овце" (язък, че не си донесох от Нова зеландия ножиците за стригане). Вече се каня да хлътна в следващия мини-маркет и давечерям кисело мляко с кока-кола, когато спасението ми изгрява между два бара - единият съмнителен, а другият без съмнение подозрителен - под формата на миниатюрен, претъпкан, шумен тай-ресторант.

Единствената сервитьорка е олицетворение на ефикасно експресно обслужване. Дава ми цяла минута и двайсет и шест секунди да се запозная с двете огромни ламинирани менюта и да направя избора си. За щастие любимото ми тайландско ястие Том Ям Гуонг е най-отгоре на първа страница, което ми позволява да се представя достойно на теста за бързо четене. Нататък импровизирам като просто бучвам пръст в средата на някакъв безкраен списък от различни видове кърита. Докато менютата биват издърпани безцеремонно от ръцете ми успявам само с периферно зрение да зърна самохвалното им твърдение, че мястото предлага най-добрата тай кухня в Аделаида. Е, мога с удовлетворение да потвърдя - най-добрият Том Ям Гунг, зелено къри и жасминов ориз, които аз съм опитвала в Южна Австралия.]]> Wed, 07 Jul 2010 00:17:00 +0000
Задухата е убийствена. А е още сутрин. За да оцеляваме се налага дахлътваме периодично в безбройните климатизирани магазини, бутици,бижутерии и лъскави барачки, отворили гостоприемно врати къмтротоарите, бълващи хлад като ненаситни чудовища с леден дъх, поглъщащии повръщащи тълпи от хора. Температурният шок в комбинация снестихващата треска, прогресиращата дехидратация и несекваща кашлицаскоро ме докарват до състояние на тотален делириум, в който реални ифантастични образи се смесват в калейдоскоп от лица, гласове, светлинии звуци. Вече не знам дали сънувам издокараните в безукорно бели ризи,елегантни костюми с жилетки, огледално лъснати обувки и златни ръкавелиараби, които ми тикат рекламни брошури в ръцете и ме дърпат към някаквоателие - май шивашко. Не съм сигурна в реалността на гледката насъбуващи се направо на тротоара мюсюлмани, прекрачващи по чорапи прагана джамията, съвсем близо до синагогата, и току до сгушен среднебостъргачите китайски традиционен храм (няма даже да се преструвам,че мога да разпозная по архитектурата каква религия изповядватмолителите в него). От другата страна на улицата католическа църква отколониални времена се мери по достолепие и тежест с модернистичнитебетони, притиснали я безцеременно от три страни. Съвсем като мираж внажежената безводна бетонна пустиня ми изглежда внезапно изникналиятпред очите ни Коулун парк. Зелено чудо в сърцето на претъпканиямегаполис. Катерим стълбите нагоре по хълма с ентусиазма на умиращи отжажда, съзрели езеро. Миражът ни посреща с гостоприемни хладни сенки,птича песен и стотици полуголи мъже (не бързайте да ми завиждате -прехвърлили са отдавна първа, че и втора младост), вглъбени в бавенмълчалив танц - Тай Чи. Съсредоточени прецизно контролирани протяжнидвижения. Като групово карате в забавен кадър. Пенсионерско Кунг Фу напланета с ниска гравитация. А може би не само на мен така ми се струва,но атмосферата е наистина с плътността на желе, тежи тонове и е нужноогромно усилие да се движиш из нея. Или от адската задуха времето езабавило ход. Зяпам хипнотизирано танцуващите китайски дядовци ипродължавам да не вярвам на очите си. (Всеизвестно е, че високататемпература често причинява халюцинации.) Тай Чи е най-масовопрактикуваният боен спорт в света. Само в Хонг Конг милиони хораизлизат ежедневно в парковете и по улиците и площадите на града, за даправят танцоподобните си упражнения. Знам, не е за вярване, но това евсъщност бойно изкуство. Изгражда устойчивост, съпротивителна сила игъвкавост за справяне с всичко, което съдбата може да си науми дазапрати по посока на човека. Например, и с просто око се вижда, че бибило много ефикасно средство срещу внезапно нападение от ленивец,коала, богомолка или друго свирепо същество с извънредно бавенметаболизъм.

Тук въздухът всъщност е годен за дишане (за разлика от горещата супа,от която дробовете ми се опитваха да извлекат кислород на улицата), везерцето цъфтят водни лилии, земята между дърветата е покрита с мъх -мек, зелен и сочен, а пейките предлагат покой, тишина и почивка. Градътне само не се вижда, но не се дори и чува сред птичата глъчка и ромонана фонтана. Тай-чи практикуващите не ни обръщат никакво внимание.Просто не ни виждат. Започвам да се чувствам като призрак в света наживите. Изкушавам се да се опитам да мина през някой от самовглъбенитеразсъблечени мъже. Но доброто ми възпитание (и гледката на потните имстарчески кожи) надделява над лекомислието. Заобикаляме ги деликатно,на пръсти, без да ги смущаваме, минаваме под изящната пагода и сеотправяме към птичето езеро, пълно с розови фламинги и други газещи.Обикаляме малко нетърпеливо шумните клетки на папагалите (ние си имамепредостатъчно папагали в Австралия, даже са ни малко в повечко, особенорано сутрин преди изгрев слънце, ама хайде да не се отклонявам сега ворнитофобни изявления), спираме се с недоумение до бронзовия паметникна Исак Нютон (Нютон в Хонг Конг ?!? - нерде Ямбол, нерде Стамбол), нопосле се сещам за паметника на Галилео Галилей в Морската градина въвВарна и си казвам "Що пък не?!" Пред покрития олимпийски басейннай-после намираме кафене, Макдоналдс, вода и тоалетни (всичкитезатлачени до невъзможност от тълпи деца, възрастни, туристи, чужденци икитайци). От жегата и навалицата опашките се движат бавно като в ТайЧи. Наваксваме си с хидратацията (аз успявам да изпия собственото ситегло в литри), запасяваме се с още вода за из път и се престрашавамеотново да се включим в нескончаемия тържествен туристически марш побулевард "Натан". Посока юг - към лъскавия Тсим Ша Тсуи. Тълпата нипоглъща без колебание и ни влачи с неустоимата сила на мъртво вълнение.Прави ми впечатление, че с Бояна сме почти единствените бледоликинаоколо. Белеем се като пуканки сред морето от сериозни азиатски лица.

Магазините и хотелите, край които се плиска човешкия поток стават всепо-лъскави, все по-маркови, все по-големи и все по-скъпи. По витринитеса изписани всяко дизайнерско име и марка, които съм чувала в животаси, както и много, за които никога не съм подозирала, че съществуват.Изобилието на злато, диаманти, мерцедеси и висша мода е покъртително.Сетивата изтръпват от блясъци, прелести, лъскавина и съвършенство.(Вмоя случай изтръпването е подпомогнато от зверско главоболие иповсевместна хрема.) Само кашлицата ми остава незасегната отумопомрачителния дисплей на богатства и суета, и си се манифестирабезнаказано. Глъчката се засилва до кресчендо. Автомобилният трафик сепревръща в боботещо перманентно задръстване, предприемчивите търговци,тикащи стоки и визитни картички пред лицата ни стават все по-нахални.Ръцете им все по-настойчиви и сграбчващи. Тълпите се уплътняват.Кислородът не достига. Слънцето невъзмутимо пече. Градският пейзаж серазмазва в мараня и адски шум. Смисълът на живота, вселената и всичкоостанало започва да ми се губи. Краката ми крачат механично, без връзкас главния мозък. Мога само да се надявам, че всичко това е кошмар искоро ще се събудя. Внезапно насред цялата консуматорска туристическаистерия най-после виждаме помпозната имперска фасада на "ПенинсулаХотел" - крайъгълният камък, обозначаващ южния край на Булевард "Натан"и сърцето на Тсим Ша Тсуи. Прекосили сме Златната миля. Алелуя! И ощесме живи.

От тук не можем да видим водите на залива, но вече се усеща лекиятбриз. Като истински морски чеда помирисваме отдалеч солта във въздуха исе насочваме с безпогрешен инстинкт към водата. Бродим омаломощени ибездиханни сред модернистичните грамади на Хонг-Конгския Културенцентър, впечатляващата бетонна полусфера на Музея на Космоса,предизвикателната геометрична елегантност на Художествената галерия.Снимаме великолепната архитектура и с неистово усилие се въздържаме давлезем, в който и да е от трите, въпреки неустомите обещания наплакатите им за гостуващи изложби, интерактивни експозиции, невижданиспециални ефекти, културни събития и космически експонати. Истината е,че просто нямаме време за нищо повече от бързо кръгче из Хонг Конг.Посещенията на музеите ще оставим за друг път, тъкмо повод да се върнемотново. С дълбока въздишка на съжаление се отправяме към кея. И послеза известно време забравяме да дишаме. (Май даже и не кашляме.)Гледката към остров Хонг Конг е величествена. Неочаквана. Спираща дъха.Надхвърляща въображението. Парализираща сетивата. Обезсмислящафотоапарите.

Стена от бляскави стоманено-стъклени игли. Постмодернистичнаархитектурна утопия. Сцена от фантастичен филм. Ни повече, ни по-малкоот 7651 небостъргача (не съм ги броила аз,така твърди Уикипедия),притиснати в тясната ивица земя между залива и шеметно-стръмните зеленихълмове. Повече, отколкото във всеки друг град на планетата (Ню Йорк сенарежда втори със скромните 5790). Тук са 10 от стоте най-високи сградина планетата. 36 от стоте най-високи жилищни такива. Мястото снай-висока концентрация на хора живеещи и работещи над 14-тия етаж.Вертикален град. Футуристично, урбанистично, стъклено-модернистично,антигравитационно, сеизмично-устойчиво, възхитително, тхнологични,неустоимо, потресаващо красив.

Дълго зяпаме с благоговение поразителната панорама отвъд водата.Снимаме и сочим отделни сгради, опитваме се да отгатнем кое кое еспоред описанията и снимките в пътеводителя. Отдясно малко горделиво инадменно в уединението на вертикалното си превъзходство стърчинай-новата и най-висока хонг-конгска сграда (седма в света) -Международният Финансов Център, 88 етажа, 415 метра. Отляво същотолкова достолепно се извисява предишният притежател на титлата -Сентрал Плаза, 78 етажа, 374 метра. Пред него, на първа линия, досамиводата, в абсурден контраст с всичките остри ъгли и маняшки стремеж къмвисините на нагъчканите един в друг небостъргачи се е разляла нискатазаоблена и някак женствено елегантна (насред многоброя от мъжественовъзправените фалосоподобни структури) сграда на Конгресния и ПанаиренЦентър. Проектирана и завършена през 1997-ма година специално затържествената церемония по предаването на Хонг Конг обратно на Китайслед 99-годишно британско управление. Лесно се разпознава иразграфената с равностранни триъгълници кула на Китайската банка - 72етажа, 305 метра, чак до 1992-ра година държала титлата Най-високасграда в Азия. Според създателя си И.М.Пей трябва да прилича настръкове бамбук. (Хм-м-м, да речем, че аз може би не съм виждаладостатъчно бамбук в живота си, за да забележа приликата.) Останалото еумопомрачителна навалица от стъклени, огледални, сребристи, златисти,настръхнали, извисени, вдигнати на пръсти, възправени, устремени, катовойници строени, импозантни паралелепипеди и стърчащи още по-високо надтях антени. Пред този декор фериботите и лодките, прекосяващи воднатаивица между двата острова изглеждат като детски играчки. Хората - катомравчици.

Обедното слънце и треската най-после вземат връх над страстта ми затуристически приключения. В градинката край някакви фонтанчета сеподдавам на неустоимата притегателност на хладната сенчица под цъфналхрасталак и си полягвам кротко на циментовия бордюр. (Няма пейки, нитотрева.) Горкото ми дете изоставя безсмисления спор за (не)уместносттана подобно поведение и присяда примирено до мен. Над нас се издигачасовниковата кула на някогашната железопътна гара.(Сега безследноизчезнала.) Единствено оцеляло свидетелство на колониалнотоархитектурно наследство насред възхитителната бетонна модерностнаоколо. Нелепо старомодна, като че ли транспортирана от миналото смашина на времето. Има нещо родно и уютно в европейския й дизайн от19-ти век. На объркания ми трескав мозък му се струва, че съм си удома. Все едно съм си полегнала под часовника на варненската ЖП Гара.Ако съдя по разположението - някъде насред пиацата на такситата.Затварям уморено очи и се унасям блажено в зрелищни, индуцирани отвисоката температура кошмари. Вечно Гладното ме събужда след десетинаминути с предложение да потърсим кафене и да погълнем рекордниколичества студени течности. (С храна.) Което, трябва да призная, звучинесравнимо по-добре от първоначалния ми план да изпия водата на фонтана(с все мръсната пяна и плуващи боклучки по ъглите). Събирам всичката сиволя и решителност и се надигам от удобната хоризонталност на коравиябордюр (Ма не може ли тези елементи на общественото архитектурнопространство да ги правят от малко по-френдли материали, дето не ти сезабиват така отмъстително в ребрата и гръбнака, плийз!). Мигренатаблъска като камбана в главата ми. Поемаме с бавна крачка покрайбрежната алея на изток, към Булеварда на славата. Отвъд ВикторияХарбър гледката е все тъй величествена. Постмодернистична архитектурнасимфония. В до мажор. Стакато. Tемпо. И Форте-фортисимо.

Ако не знаете, Хонг Конг прави повече от 100 филмови продукции годишно,което го поставя на трето място в света след Боливуд и Холивуд.Американското кино е пълно с хонг-конгски режисьори и актьори, безчетхоливудски продукции се правят в Хонг Конг, защото е по-евтино,хонг-конгски филми печелят купища награди по световните филмовифестивали. Еми, естествено е в такъв случай хонг-конгското кино да сиима своя Алея на звездите (Булевард на славата) по подобие нахоливудската такава. Преминаваме край десетки бронзови плочки с именана режисьори, бетонни отпечатъци от длани, вградени в паважа звезди симена на актьори, статуи в цял ръст на майстори на кунг фу и другибойни изкуства (простете невежеството ми в тази толкова значима сферана световната култура). Даже за някой абсолютно неизкушен в каратисткияжанр и пълен невежа в безпределното разнообразие на азиатскотоекшън-кино, като мен, е невъзможно да не разпознае имената на ДжакиЧан, Брус Лий, Джет Ли, Чоу Юн Фат. Детето ми е каратистче, тъй че нямаизмъкване - снимаме се с всяка от бронзовите фигури. После чакаме наопашка, за да седнем в режисьорския стол, възхищаваме се на елегантнатадевича фигура на четириметровия макет на Наградата на Хонг-конгскатафилмова академия. И най-накрая съзираме зелената емблема на СтарбъксКафе. О, милостиви небеса! Не, ние не сме любители на американскотокафе, нито на веригите за бързо хранене, обаче уважаваме студенитечайове. И Гладното намира нещо за ядене. Пу-пу-пу! Вземам си назадвсички лоши думи казани някога по адрес на ненавистния псевдо-звезденфранчайз. Днес Старбъкс е квинтесенция на уюта и гостоприемството. Снай-удобните пластмасови столове в света, най-вкусните студени чайове,най-студения лед, най-разбираемо английски говорящия персонал,най-прекрасната гледка, най-фантастичния бриз, най-хладната сянка,най-чистите тоалетни, най-, най-, най-. Изповядваме пламенно религиятаСтарбъкс в продължение на близо час. После си спомняме защо не обичамеподобни места и си тръгваме припряно. Съседната сграда просто плаче заснимка (И инспекция от Комисията по Безопасност на труда) сшестетажното си строително скеле от бамбук, вързан със сизал ипластмасови затяжки тип "Свински опашчици". Нито помен от металниконструкции и стоманени колена. Тук нямат ли Охрана на труда истроителни профсъюзи?! По обратния път гледаме снизходително къмдругите туристи, чакащи ред да се щракнат с Брус Лий и Джаки Чан. Ниевече си имаме снимки с тях, тъй че подминаваме с аристократичнопренебрежение и се наслаждаваме на бриза и гледката за милиони. Моетокрехко здраве и (временно) замъглено съзнание ни отказват от иначеромантичната идея да прекосим залива с лодка (ръждиво корабче,двупалубен ферибот, по чудо плаваща разбрицана черупка с червениплатна)- само морска болест ми липсва в добавка към могъщия грип, койтоме тресе, тъй че се спускаме под земята, в най-близката станция наметрото и се транспортираме до остров Хонг Конг по суша (разбирай свлак през тунела под залива).

Май тук му е мястото да разясня как тъй сме в Хонг Конг, пък още не сместъпили на хонг-конгския бряг. Мистерия няма. Има само дублиране наимената. Според Уикипедия (уточнявам предварително, да не си помислинякой, че аз имам в речника си подобни сухарски изрази) Хонг Конг(Сянган) е специален административен район на Китай, бивша територия наВеликобритания, разположена в Югоизточен Китай, на брега наЮжнокитайско море. Включва остров Хонконг (още познат като Сянган),полуостров Коулун (Дзюлун), остров Лантау и още 233 крайбрежни малкиострова. Ако още не ви е станало ясно кое е Хонг Конг, кое Хонгконг,кое Сянган, кое е Дзюлун, и кое Коулун, добре дошли в клуба. За пълнообъркване мога да предложа и малко етимология на имената. Коулун евсъщност неправилно произнесеното кантонско Гау Лунг, което означава"девет дракона". Легендата разказва, че когато невръстният император ДиПинг от династията Сонг достигнал до тези брегове, преследван отмонголските пълчища, момчето преброило осем островърхи планини ипредположило, че са домове на осем дракона. Неговият мъдър съветникдипломатично отбелязал, че тъй като императорът е също дракон те ставатобщо девет. (В днешно време планинската верига на осемте дракона несъществува - сравнена е със земята и скалите са използвани за запълванена залива. Голяма част от свръх-урбанизирания Хонг Конг е построенавърху изкуствено насипани терени.) Хонг Конг от своя страна е също самоприблизително фонетично наподобяване на китайското име на малко заливчемежду островите Ап Лей Чау и сегашния остров Хонг Конг. На различнитекитайски езици и диалекти името варира безкрайно през Хион Гонг, ХеунГонг, Хоен Конг, Ксиан Канг, Ксиан Ганг и прочие пермутации на звуцитех,г,к,с,н,о,у,а,и,е, но общото е, че във всичките си вариации сепредполага да означава Уханен залив. Има множество спекулации по тематана какво точно е ухаело заливчето, но на мен най ми допада обяснението,че по онова време брегът е бил опасан с работилнички за производство наароматични пръчици (традиционно изгаряни в китайските храмове катожертвоприношение към боговете). А защо най-урбанизираният,най-космополитният, най-икономически проспериращият, най-туристическияти прочие най китайски град (Пардон! специален административен регион)трябва да носи името на сбутано малко заливче на незначително островче?Елементарно, Уотсън! Защото именно там се случило знаменателнотосъбитие - първата среща между британски и китайски морски плавателнисъдове (сиреч опърпана рибарска лодка и динги с няколко британскиморяци). И хич не се хилете - историята на половината свят започва така- с първото появяване на белите. Хилядите години цивилизационнапредистория остават само в бегла бележка под линия или кратък параграфв увода, които и без това никой не чете. Когато през 1842-ра годинаслед Първата опиумна война Китай е принуден да подпише мирноспоразумение с Великобритания в договора от Нанкинг за първи пъттериторията на британска окупация е наречена в документа Хонг Конг.Заливът е подобаващо назован Виктория харбър, а британското поселище -град Виктория. След като загубва и Втората опиумна война Китай в крайнасметка подписва договор за 99-годишен лизинг на 235-те острова,полуостров Коулун и т.нар. Нови територии на север от полуострова.Цялата британска колония вече се нарича Хонг Конг и е с непроменениграници до днес.

Според туристическата карта, която усмихнато девойче ми тикна в ръцетеоще като слязохме от самолета, Международното летище се намира на едномалко островче Чек Лап Кок сгушено до най-големия остров Лантау,хотелът ни се намира на континента - полуостров Коулун, а метрото тъкмони разтоварва на станция на остров Хонг Конг, т.е. стъпвали сме вече натри от общо 236-те парчета суша, съставляващи специалнияадминистративен регион. За първо посещение хич не е зле.

Улиците на Хонг-Конгското сити са невъобразимо претъпкани и непоносимошумни (тук има много повече европейски физиономии), но се фукат и седно изключително предимство - плътна дълбока сянка. Което обаче неозначава хлад. Небостъргачите се извисяват като стени на тесенстъклено-бетонен каньон. Не мога да побера нито една сграда в кадър.Мащабите са шокиращи. Интериорите на приземните етажи и фоайета саумопомрачителни. Минималистично изчистени. Или разточителни. С фонтани,ескалатори, градинки, огледала. Или празни и кънтящи. С поразителнискулптори висящи от таваните. Или целите позлатени. Заринати с орхидеи.Изцяло от стъкло. Или обзаведени с пластмасови мебели в крещящиелектрикови цветове. Картата ми май е грешна. Улиците се срещат подневероятни ъгли и стават все по-стръмни. Превръщат се в стълбища.Минават под сгради. Обърквам се напълно сред натоварените кръстовища иулични ескалатори. Инстинктивно се насочвам нагоре по стръмнината -иска ми се да мога да видя града от високото, за да се ориентирам вуличния лабиринт. Което разбира се е невъзможно - небостъргачите сапрекалено високи и прекалено нагъсто. Но в лутаницата все пак намираметабелка на английски сочеща към спирката на трамвайната линия до връхВиктория. Наричан също просто Върхът. Точно закъдето сме се запътили.Има опашка от около двеста души, но според разписанието мотрисатапотегля на всеки 15 минути, така че има надежда да се качим следпо-малко от час и ние се нареждаме търпеливо сред другите потниизнурени туристи. Когато най-после идва нашият ред краката ми са отеклиболезнено и всичко ми е безразлично от умора и изтощение. Не мевълнуват никакви гледки и потенциални туристически забавления. Искамсамо да умра тихичко, или поне да припадна завинаги. В краен случайможе и просто да заспя за неопределено дълго време (сто години миизглеждат като приемлив срок). Но още с потеглянето си историческататрамвайна мотриса успява да ме изтръгне от лапите на апатията и да мехвърли в адреналино-задвижвана еуфория, някъде на тънката граница междуделириума, ужаса и екзалтацията.

Возенето по шеметно стръмния склон на връх Виктория е не по-малковълнуващо от скоростно влакче. Внезапни ускорения, резки завои, ощепо-внезапни спирания, профучаваща тропическа растителност, дращещабясно по прозорците с клони, ръсеща листа в скута ми, заглъхване наушите от стремителното изкачване. Викторианска и модерна жилищнаархитектура край нас, запънала пети в невъобразимо стръмния склон. Товаса едни от най-скъпите резиденции в Хонг Конг. През задния прозорецвиждам почти отвесните релси, по които се изкачваме и си представямдългото стремително падане, ако не дай си Боже, изтърват спирачките.Намирам утеха единствено в твърденията на туристическата брошура, че заповече от 120-те години на експлоатация (от 1888-ма година насам)трамвайната линия не е регистрирала нито един случай напътно-транспортна злополука. Е, това не пречи ние да сме първите, нали?В пролуките между дърветата гледката към бързо потъващия под нас град евсе по-пленителна. И неземна. Все едно се издигаме в космоса.

Подостреният като молив зелен връх е коронясан с внушителна малкошантаво изглеждаща бетонна шестетажна сграда, горе-долу с размерите играцията на НДК. Балансираща като балерина върху заострения хребет.Подобаващо наречена Върхът. Изкачваме с ескалаторите етаж след етажзаринати с магазинчета за джунджурийки, ресторанти, кафенета, другимагазини, барове, музеи с восъчни фигури, караоке и прочие неизбежниатрибути на цивилизацията, и най-после сме възнаградени с божественагледка от покрива на Върхът (Може и покривът на света да е - изглеждатолкова високо и толкова далече от всички земни дребни суети). Снимамевъв всички посоки и с всички възможни увеличения, но резултатите са всенезадоволителни - не може да се хване в кадър величието на картинатапод нас. Мащабите са нечовешки. Настръхнал урбанистичен игленик.Далечно сребърно блещукане на вода в залива. Главозамайващо стръменсклон. Сочно-зелена пищна тропическа растителност. Мога да съзерцавамсвета от тези олимпийски висини вовеки. За съжаление мястото непредлага нито сянка, нито вода,така че се налага скоро да изоставимгледките и да се гмурнем обратно в бетонното туловище в търсене наканализация и храна. Хлътваме в някакво заведение с обещаващото име"Форест Гъмп" и климатик на Мах. По стените са накачени артефакти отедноименния филм - възстановка на кухненския шкаф от дома на главниягерой, костюми от различни сцени, китара, плакати, снимки с автографина актьорите и т.н. На масите има табелки с едро изписан слоган "Давай,Форест, давай!" От указанията в менюто разбираме, че ако искамесервитьорът да спре на нашата маса трябва да обърнем табелката обратно,за да се чете алтернативният надпис "Спри, Форест, спри!". Храната сесервира в хартиени корабчета за лов на скариди по подобие на корабчетона Форест Гъмп. Приятна изненада е платото от скариди - пържени,панирани, печени, пикантни и какви ли не - облизваме си пръстите. За даподтисна поне малко раздиращата (няма дори да споменавам колкоболезнена) кашлица, с която рискувам всеки момент да ме арестуват заразпространение на чуждоконтинентални вируси си поръчвам еднатропическа Маргарита. В пристъп на лекомислие (вероятно причинено отвисочинна болест, прегряване на мозъка или умопомрачителната гледкапрез прозореца) поръчвам Маргарита и за непълнолетната си (но по-високаи определено по-разумно, и по-надеждно изглеждаща) дъщеря. Никога преди(или след) не съм пила Маргарита, тъй че не знам каква е обичайнатапрактика, но на Върха я сервират в двулитрови шейкъри. Отнема ни повечеот час да ги излочим, докато руснакът на съседната маса дава подробендоклад за приключенията си на китайска земя по мобифона, май нагаджето, и обръща към дузина бири. През панорамните прозорци селюбуваме на бавно смрачаващия се небосклон и заблещукалите далеко долув низините на света светлинки. Не знам дали от алкохола, отрехидратацията, от ударните дози панадол или от разредената атмосферапо висините на връх Виктория, но кашлицата временно ме изоставя,болките в краката ни намаляват, настроението се повишава стремително иживотът най-неочаквано добива смисъл. Даже бъдещето видимо порозовява иние се втурваме насреща му яхнали кошмарния трамвай по ужасяващостръмната релсова линия от върха. Надолу - обратно в царството нахората, автомобилите, двуетажните ревящи автобуси и немислимо високинебостъргачи. Обратно в мравешкия лабиринт.

Може би алкохолът е подобрил временно мозъчните ми функции илипоспадналата температура ми позволява да се ориентирам по-добре, нотози път картата работи, намирам най-краткия маршрут към станцията наметрото и по пътя дотам дори успявам да идентифицирам някои интереснисгради. Двойните стъклени кули-близнаци на Липо-центъра с технитерегулярно изпъкнали издадености, които според описанията в литературататрябва да приличат на вкопчени в майка си коалчета, но на менопределено ми изглеждат като гигантски стъклени четирикраки интегралнисхеми (или масички за кафе), полазили хексагоналните паралелепипеди нанебостъргачите. Докато си снимам в захлас раззинатата паст на разкошенбронзов лъв ме сепва откритието, че това е всъщност тротоарът пред еднаот най-забележителните сгради в Хонг Конг, едно от най-известнитетворения на сър Норман Фостър (култов съвременен британски архитект,отговорен също за някои други (скандални) архитектурни забележителностикато "Краставичката" щръкнала в Лондон или стъкленият купол наРайхстага) - прословутата Банка на Хонг Конг. Най-скъпата сграда всвета за времето си - '85-та година. И вероятно най-цитираната колчемстане дума за Фенг Шуей и архитектура. (Затова и познавам лъва -снимката му се кипри във всяка статия по темата.) Нали знаете как вживотинския свят има организми с вътрешен скелет(като бозайниците) итакива с външни черупки(като насекомите). Е, ами Банката на Хонг Конг еархитектурният аналог на хлебарката или кривият рак. Познава се отдалечпо екзоскелета. Не разчита на вътрешна подпорна структура. Цялата 47етажна сграда виси на нещо като гигантска външна система от якистоманени триъгълни закачалки за дрехи, скачени в могъща рамка. Многонеобикновено, оригинално и функционално (даже и да не броим атриума суникалните електронно задвижвани огледала, които отразяват естественасветлина в цялата вътрешност на сградата, чак до приземния етаж).Благодарение на това необичайно решение сър Норман Фостър успява давмести на малкия парцел огромна офисна площ и да изпълни всичкитепротиворечиви изисквания на клиента. Едно от тях било да се спазятпринципите на Фенг Шуей (на български май е Фенг Шуй). Например, дватаескалатора, които са единствена забележителност на празния, отворенотвсякъде приземен етаж, са позиционирани много прецизно така, че даосигурят максимален приток на положителна енергия и просперитет къмвътрешността на финансовата институция. Лъвовете на тротоара пък, иматважната задача да гарантират хармония на силите и баланс на четиритеосновни елемента - земя, въздух, огън и вода. Изобщо нищо в Хонг Конгне се строи без да се вземат предвид безброй съществени фактори катопотоците на енергията "чи", ориентацията спрямо планините в задния фон,или как драконът от хълмовете ще пие вода от залива, да речем (В единчесто цитиран и илюстриран случай за целта в жилищния блок се изрязваогромна квадратна дупка и готово- драконският водопой е осигурен).

Кратко яздене на метрото ни връща на крайбрежната алея в Тсим Ша Тсуиброени минути преди началото на грандиозния спектакъл "Светлиннасимфония". Най-голямото подобно шоу в света, ако вярваме на Книгата нарекордите "Гинес". Случва се всяка вечер в осем, ако нямапредупреждение за тайфун. Музиката гърми от високоговорителите,хилядите туристи щракат като побъркани с фотоапаратите, лазерни лъчиразпъват трептящи ветрила в тъмното небе. Внушителните и достолепни надневна светлина небостъргачи се преобразяват внезапно в кокетни палавитанцьорки и суетни шоу звезди - размятат пищни рокли от разноцветнипайети, корони от сияещи лъчи, трептят, намигат, лудуват, танцуват вблясъци, изригват в светлини, тлеят галено в топло зарево, хвърлятслънчеви зайчета, блещукат, позират, избухват в лазерни пламъци,пулсират. И цапат глезено с шаренията си ниското облачно небе. Неуспяваме да догледаме танца им - имаме самолет да ловим.

Как си играем отново на криенка из просторните зали на летището (самода вметна (за повече драматизъм), че хонг-конгското международно летищее едно от най-големите в света, второ по брой пътници и трето по обемикарго, сиреч голямо. С главно "г".) с лелчетата с инфрачервенитедетектори (и военни униформи, и кобури с пистолети) е история, която щезапазя за финалната кулминационна сцена на някой засукан и страшеншпионски роман. Младият митничар пък, който набеди щерка ми, че носиножица в ръчния си багаж, ще остане завинаги зачуден защо аджеба му ена човек (добре де, шестнайсетгодишна девойка, ама хуманоидна все пак)да мъкне към три и половина килограма стари, изхабени, неработещифлумастери и потрошени цветни моливи, четири чифта слушалки (всичкитенеработещи, ама това той няма как да го знае), пет вида гланц за устни,едно кило насипна електроника (МР3-плейъри, мобилни телефони и прочиеподобни) и купища смачкани хартии (но нито една ножица!!!) на борда насамолет, извършващ дълъг презокеански полет и да плаща свръхбагаж притова. Аз също бих искала да знам (още повече, че съм в ролята наплащащата за свръхбагажа), обаче съм твърде заета да си държа очитеотворени въпреки неумолимо нарастващата сила на гравитацията и да сепреструвам, че хълцам, докато всъщност с неистови усилия се опитвам дане си изкашлям дробовете (или каквото там е останало от тях) на мокетапред летищния ренген. Естествено, избират ме на случаен принцип запроверка за експлозиви. Какво случайно има в това да те проверяватвсеки път, на всяко летище, дори на вътрешните полети в Австралия незнам, но в момента не съм и в позиция да протестирам. За всеобщооблекчение оказва се, че не нося нищо експлозивно (ако не броимбалканския ми темперамент, естествено). Добре, че не правят тестове завируси. Нямам спомен как съм се добрала до мястото си в самолета.Междинното кацане в Кернс може и да съм го сънувала. Със сигурност сиспомням само, че и там ме тестваха за експлозиви. Избраха ме в тълпата.Случайно.

Благоверният ми съпруг ни посреща на летището в Итака и въпрекигорещите ми молби да ни откара вкъщи ме стоварва безапелационно ибезсърдечно в чакалнята на личния ни лекар. Сестрата на рецепцията михвърля само бегъл поглед и започва да се извинява многословно на всичкиприсъстващи, че има спешен случай, който трябва да види доктора спредимство. Почти ме натиква в кабинета (от което разбирам, че аз съмспешният случай) и великодушно ми позволява да се разсипя в безформенакупчинка на кушетката. По това време вече отдавна съм се отказала дагледам, примирила съм се с перманентната загуба на слуха, със стомашниядискомфорт, почти съм свикнала със зверското главоболие и болките въввсеки мускул и става, престанала съм май да дишам, предала съм сенапълно на гравитацията и само несекващата кашлица, разтърсваща мощнопрогнилия ми гръден кош ме държи още в съзнание. Докторът извършвастарателно и компетентно ритуалите на професията си и накрая ме обявяватържествено за болна от свински грип. С някакво извратено чувство захумор заявява че вече е безпредметно да ме изолират в болница - аз ибез това съм изпозаразила половината свят (буквално, от София доБризбън, през Москва и Хонг Конг), че е твърде късно да ме лекуват(!!!, добре че мозъкът ми е на пихтия,та не успява дори да сепаникьоса) и милосърдно ме праща вкъщи да се наспя (доколкото би мипозволила да спя гузната съвест, че съм заразила милиони невинни децасъс смъртоносен бацил).

Когато две седмици по-късно съм официално извадена от списъците насмъртниците и пусната да върлувам по улиците на града разказвам налявои надясно за дългото ни пътуване и свинско-грипното ми приключение,като не пропускам да заръчвам на всеки, който планира да ходи в чужбинада си вземе маска. Най-елементарна мярка за безопасност. Ей, на,безплатно ги раздават хората. И в различни десени ги има, да ти ходят стоалета (да не вземеш да изпаднеш случайно в непростимо разностилие).Ама никой не ме слуша. И с право, де. Кой е луд да взема акъл отмеждународна био-терористка?!]]> Sat, 16 Jan 2010 23:31:00 +0000 Качвам тук любимия си разказ, за да ми е под ръка, защото колкото и пъти го препрочитам, не ми омръзва.
(А и така мога да го споделя с всички Вас :))

Може ли да се обади Нина?

- Може ли да се обади Нина?
- Аз съм, Нина.
- Тъй ли? Защо гласът ти е толкова особен?
- Особен ли?
- Някак чужд. Тънък. Огорчена ли си от нещо?
- Не знам.
- Може би не трябваше да ти се обаждам?
- Но кой се обажда?
- Откога престана да ме познаваш?
- Кого да познавам?
Гласът беше с двайсетина години по-млад от Нина. А в действителност Нининият глас е само с четири-пет години по-млад от нея. Ако не познаваш човека, по гласа мъчно ще откриеш възрастта му. Гласовете често остаряват по-рано от собствениците си. Или, пък, дълго остават млади.
- Е, добре - казах аз. - Слушай, обаждам ти се почти по работа.
- Изглежда, все пак сте сбъркали номера - предположи Нина. - Не ви познавам.
- Аз съм Вадим, Вадик, Вадим Николаевич! Какво ти става?
- Ето на! - Нина въздъхна, сякаш й беше жал да прекъсва разговора. - Не познавам никакъв Вадик и Вадим Николаевич.
- Извинете - казах аз и затворих телефона.
Не набрах веднага номера. Разбира се, просто бях попаднал някъде другаде. Пръстите ми не са искали да звънят на Нина. И са набрали друг номер. Защо ли не са искали?
Намерих в бюрото си пакет кубински цигари. Силни като пури. Сигурно ги правят от изрезките, останали от пурите. Каква работа можех да имам с Нина? Или почти работа? Никаква. Просто исках да разбера дали си е в къщи. Пък и да я няма, това не променя нещата. Тя може да бъде например у майка си. Или на театър, защото вече хиляда години не е стъпвала в театър.
Позвъних на Нина.
- Нина? - казах аз.
- Не, Вадим Николаевич - отвърна Нина. - Пак сте сбъркали. Кой номер набирате?
- 149-40-89.
- А моят е Арбат - едно - трийсет и две- пет, три.
- Ясно - казах аз. - Арбат е с четворка?
- Арбат е „Г“.
- Нищо общо - рекох. - Извинете, Нина.
- Моля - каза Нина. - И без това съм свободна.
- Ще се постарая вече да не попадам на вас. Много лошо работи телефонът.
- Да - съгласи се Нина.
Сложих слушалката.
Трябва да почакам. Или да набера 100. Точно време. Преплетените линии ще се освободят. И аз ще се свържа. „Точно двадесет и два часът“ - каза жената от номер „сто“. Изведнъж си помислих, че ако са записали гласа й отдавна, преди десет години, когато й е скучно, когато си е в къщи, тя набира 100 и слуша гласа си, младия си глас. Пък може и да е умряла. Тогава синът й или човекът, който я е обичал, набира стотицата и слуша нейния глас.
Позвъних на Нина.
- Слушам ви - каза Нина с младия си глас. - Пак ли сте вие, Вадим Николаевич?
- Да - отговорих. - Явно нашите телефони са се свързали завинаги. Само не ми се сърдете и не мислете, че се шегувам. Много внимателно набирах номера, който ми трябва.
- Разбира се, разбира се - бързо каза Нина. - Изобщо не съм си помисляла такова нещо. Бързате ли, Вадим Николаевич?
- Не - отвърнах аз.
- Важна работа ли имате с Нина?
- Не, просто исках да разбера дали си е в къщи.
- Домъчня ли ви?
- Как да ви кажа…
- Разбирам, ревнувате - рече Нина.
- Ама че сте смешна - казах аз. - На колко години сте Нина?
- На тринайсет. А вие?
- Прехвърлих четирийсетте. Помежду ни има дебела тухлена стена.
- И всяка тухла е месец, нали?
- Дори един ден може да бъде тухла.
- Да - въздъхна Нина, - тогава това е много дебела стена. А за какво мислите сега?
- Трудно е да ви отговоря. Сега - за нищо. Нали приказвам с вас.
- Ако бяхте на тринайсет или дори на петнайсет, можехме да се запознаем - каза Нина. - Щеше да бъде много смешно. Аз щях да кажа: „Елате утре вечер при паметника на Пушкин. Ще ви чакам точно в седем.“ И нямаше да се познаем. Вие къде се срещате с Нина?
- Различно.
- И при Пушкин ли?
- Не съвсем. Понякога се срещахме пред „Россия“.
- Къде?
- До кино „Россия“.
- Не го знам.
- Е, на Пушкинския площад.
- Все едно, кой знае защо - не го знам.Сигурно се шегувате. Добре познавам Пушкинския площад,
- Няма значение - казах аз.
- Защо?
- Беше отдавна.
- Кога?
Момиченцето не искаше да затваря телефона. Кой знае защо, упорито продължаваше разговора.
- Сама ли сте в къщи? - попитах аз.
- Да. Мама е втора смяна. Тя е сестра в болницата. Ще остане там и през нощта. Можеше да си дойде и сега, но е забравила пропуска си у дома.
- Аха - съгласих се. - Добре, лягай да спиш, момиченце. Утре си на училище.
- Взехте да ми приказвате като на дете.
- Моля ти се, говоря с теб като с възрастна.
- Благодаря. Само че вие си лягайте в седем, ако искате. Довиждане. Не звънете повече на своята Нина. Че пак на мен ще попаднете. И ще ме събудите - мене, малкото момиченце.
Затворих телефона. После включих телевизора и научих, че луноходът днес е изминал 337 метра. Луноходът си гледаше работата, а аз безделничех. Чак в единайсет часа, след като цял час се бях забавлявал с глупости, реших да позвъня на Нина за последен път. Наумих си, ако пак попадна на момичето, веднага да затворя телефона.
- Тъй си и знаех, че пак ще позвъните -каза Нина, като вдигна слушалката. - Само не затваряйте. Честна дума, много ми е скучно. Нямам и какво да чета. А още е рано за сън.
- Добре - съгласих се. - Хайде да си поприказваме. Защо до толкова късно не лягате?
- Сега е едва осем - каза Нина.
- Часовникът ви изостава - рекох. - Вече е дванадесет часът.
Нина се засмя. Смехът й беше хубав, топъл.
- Просто ужас колко ви се иска да се отървете от мене - каза тя. - Октомври е и затова се стъмни. А на вас ви се струва, че вече е нощ.
- Сега е вашият ред да се шегувате, нали? - попитах аз.
- Не, не се шегувам. Май че не само часовникът, а и календарът ви лъже.
- Защо да лъже?
- Ами сега ще ми кажете, че изобщо не е октомври, а февруари.
- Не, декември е. - И кой знае защо, сякаш сам не си вярвах, погледнах вестника на дивана до мен. „Двадесет и трети декември“ - пишеше под заглавието.
Замълчахме за малко и аз се надявах, че сега ще каже „дочуване“. Но тя изведнъж попита:
- А вечеряхте ли?
- Не помня — казах искрено.
- Значи не сте гладен.
- Не, не съм.
- А аз съм гладна.
- Какво, нищо за ядене ли нямате вкъщи?
- Нищо! - каза Нина. - С трън да завъртиш, няма какво да закачиш. Смешно, нали?
- Просто не знам как да ви помогна - казах. - И пари ли нямате?
- Имам, но съвсем мъничко. И вече всичко е затворено. Пък и какво ли ще купиш?
- Да - съгласих се. - Всичко е затворено. Искате ли да поровя в хладилника, да видя какво има?
- Имате хладилник?!
- Стар - обясних аз. - „Север“. Знаете ли ги?
- Не - каза Нина. - И какво, ако намерите нещо?
- Какво ли? Ще хвана такси и ще ви го докарам. А вие ще слезете пред входа и ще го вземете.
- А далече ли живеете? - Аз - на „Сивцев Вражек“, блок 15/25.
- Аз пък на „Мосфилмовска“. До Ленинските възвишения. Зад Университета.
- И нея не я знам. Но няма значение. Добре сте го измислили и ви благодаря за това. А какво имате в хладилника си? Питам просто така, да не си помислите…
- Де да помнех - казах аз. - Сега ще пренеса телефона в кухнята и двамата ще надзърнем.
Отидох в кухнята и кабелът се виеше след мен като змия.
- И тъй - казах, - отваряме хладилника.
- Можете да носите телефона със себе си! Никога не съм чувала за такъв.
- Разбира се, че мога. А вашият къде стои?
- В коридора. Окачен е на стената. И какво имате в хладилника?
- Тъй, значи… какво е това в кесията? Яйца, не е интересно.
- Яйца?
- Ъхъ. Кокоши. А, искате ли да ви донеса кокошка? Само че е френска, замразена. Докато я сварите, съвсем ще прегладнеете. И мама ще си дойде от работа. По-добре да вземем колбаси. Или не, открих марокански сардини, по шейсет копейки консервата. И към тях половин бурканче майонеза. Чувате ли ме?
- Да - каза Нина съвсем тихо. - Защо се шегувате така? Отначало щях да се засмея, но после ми стана тъжно.
- Туй пък защо? Наистина ли чак толкова сте огладнели?
- Не, вие знаете.
- Какво знам?
- Знаете - каза Нина. Сетне помълча и добави: - Е, нищо де! А червен хайвер имате ли?
- Не - отвърнах. - Затуй пък имам филе от риба палтус.
- Не бива, стига толкова - изрече Нина твърдо. - Хайде да мислим за друго. Всичко разбрах.
- Какво разбрахте?
- Че и вие сте гладен. А какво се вижда от прозореца ви?
- От прозореца ли? Къщи, копирната фабрика. Тъкмо сега, в единайсет и половина, свършва смяната. Много момичета излизат от входа. Освен това се вижда „Мосфилм“. И пожарната команда. И жп линията. Ето сега минава мотрисата.
- И вие виждате всичко?
- Влакът наистина е доста далече. Вижда се само наниз от светлинки - прозорците!
- Ей, голям лъжец сте!
- Не бива да се говори така с по-възрастните - казах. - Аз не мога да лъжа. Мога да греша. Та, какво сбърках?
- Ами, че виждате влака. Няма как да го видите.
- Защо, да не би да е невидим?
- Не, видим е, само че прозорците му не могат да светят. Пък и вие изобщо не сте поглеждали през прозореца.
- Защо? Точно до прозореца съм застанал.
- А в кухнята свети ли?
- То се знае, та как в тъмното бих тършувал из хладилника? Лампичката му е изгоряла.
- Ето, видяхте ли, вече трети път ви хващам.
- Нина, мила, обясни ми в какво си ме хванала.
- Ако гледате през прозореца, значи сте вдигнали затъмнението. А щом сте го вдигнали, значи сте угасили лампата. Така ли е?
- Не е тъй. Защо ми е затъмнение? Да не би да е война?
- О-ле-ле! Бива ли чак толкова да прекалявате? Че какво е, да не би да е мир, а?
- Е, разбирам. Виетнам, Близкият Изток…Ала аз нямах пред вид това.
- И аз говорех за друго. Почакайте, инвалид ли сте?
- За щастие всичко ми е на място.
- Тогава сте освободен.
- От какво да съм освободен?
- Ами тогава защо не сте на фронта?
Едва сега заподозрях нещо нередно. Явно момичето ме разиграваше. Ала го правеше така просто и сериозно, че едва не ме уплаши.
- На кой фронт трябва да бъда, Нина?
- На най-обикновения. Където са всички. Където е татко. На фронта с немците. Говоря сериозно, не се шегувам. Пък вие тъй странно приказвате. Може би не лъжете за кокошката и яйцата.
- Не лъжа - казах аз. - И никакъв фронт няма. Дали пък наистина да не дойда при вас?
- Ама аз наистина не се шегувам! - почти извика Нина. - И вие престанете. Отначало ми беше интересно и весело. А сега нещо се обърка. Простете ми. Но сякаш не се преструвате, а казвате истината.
- Честна дума, момиченце, казвам истината - рекох аз.
- Дори ме достраша. Печката ни почти не топли. Дървата са малко. И е тъмно. Само газеничето. Няма ток. И тъй да не ми се стои сама. Всичко топло съм навлякла.
И тутакси рязко и някак сърдито повтори въпроса си.
- Защо не сте на фронта?
- Че на кой фронт да бъда? - Шегите май наистина отидоха твърде далече. - Какъв фронт може да има в седемдесет и втора година!
- Подигравате ли се?
Гласът й пак смени тона си, стана недоверчив и сякаш съвсем се смали. И пред очите ми изникна невероятна, забравена картина — видях себе си, но много отдавна, преди повече от трийсет години. Когато също бях на дванайсет години. И в стаята си имахме печка „циганска любов“. А аз седя на дивана, подвил крака. Гори свещ или пък беше газена лампа? И кокошката ми се струва нереална, приказна птица, която се яде само в романите, макар че тогава не мислех за кокошка…
- Защо замълчахте? - попита Нина. - По-добре говорете.
- Нина - рекох, - коя година е сега?
- Четиридесет и втора - каза Нина.
Аз вече подреждах в главата си откъслеците несъобразности в нейните думи. Не знае кино „Россия“. И телефонът й е само шестцифрен. И затъмнението…
- Да не бъркаш? - попитах аз.
- Не - отвърна Нина.
Тя вярваше в това, което говореше. Може би гласът й ме е заблудил? Може би не е на тринайсет години? Може да е четиридесетгодишна жена, която още тогава, като момиченце, се е разболяла и си мисли, че войната продължава?
- Слушайте - казах спокойно. Няма да затворя телефона я. - Днес е двадесет и трети декември 1972 година. Войната завърши преди двадесет и седем години. Знаете ли това?
- Не - отвърна Нина.
- Знаете го. Сега е дванадесет часът…Е, как да ви обясня?
- Добре - каза Нина покорно. - И аз зная, че няма да ми донесете кокошка. Трябваше да се досетя, че не може да има френски кокошки.
- Защо?
- Във Франция са немците.
- Във Франция отдавна няма никакви немци. Освен туристи. Но немски туристи идват и у нас.
- Как тъй? Кой ги пуска?
- А защо да не ги пускат?
- Да не сте посмели да разправяте, че фрицовете ще ни победят! Сигурно чисто и просто сте диверсант или шпионин!
- Не, аз работя в СИВ, в Съвета за икономическа взаимопомощ. Занимавам се с унгарците.
- Ето че пак лъжете! В Унгария са фашистите.
- Унгарците отдавна-отдавна изгониха своите фашисти. Унгария е социалистическа страна.
- Ох, пък аз се уплаших, че наистина сте диверсант. А вие само непрекъснато измисляте. Не, не възразявайте! По-добре ми разправете какво ще стане после. Измислете каквото щете, само да бъде хубаво. Моля ви. И извинявайте, че бях толкова груба с вас. Просто не разбрах…
И аз престанах да споря. Как да обясня това? Отново си представих как седя в тая четиридесет и втора година, как ми се иска да разбера кога нашите ще превземат Берлин и ще обесят Хитлер. Освен това да се сетя къде загубих купоните за хляб за месец октомври. И казах:
- Ще победим фашистите на 9 май 1945година.
- Не може да бъде! Много дълго трябва да се чака.
- Слушай, Нина, и не ме прекъсвай. Знам по-добре. А Берлин ще превземем на втори май. Дори ще има такъв медал - „За превземането на Берлин“. А Хитлер ще се самоубие. Ще глътне отрова. Ще даде от нея и на Ева Браун. А после есесовците ще изнесат тялото му на двора на имперската канцелария, ще го залеят с бензин и ще го изгорят…
Не разказвах това на Нина. Разказвах го на себе си. И послушно повтарях фактите, ако Нина не вярваше или не разбираше веднага, връщах се, ако молеше да поясня нещо, и едва наново не изгубих доверието й, когато казах, че Сталин ще умре. Но после й върнах вярата, като й обясних за Юрий Гагарин и за Новия Арбат. Дори разсмях Нина, като й разправих,че жените ще носят клош панталони и съвсем къси поли. И даже си спомних кога нашите ще преминат границата на Прусия. Загубих чувството за реалност. Момиченцето Нина и момченцето Вадик седяха пред мен на дивана и слушаха. Само че бяха гладни като вълци. И работите на Вадик бяха дори по-зле от Нинините: изгубил е купоните си за хляб и двамата с майка му трябва до края на месеца да живеят с нейния работнически купон, защото Вадик пося купоните някъде из двора; и едва след петнайсет години изведнъж ще си спомни как с станало това и отново ще се измъчва, защото купоните можеха да се открият дори след седмица; ясно беше, че са паднали в избата, когато хвърли на решетката палтото си, канейки се да поиграе футбол. И чак когато Нина се умори да слуша това, което смяташе за хубава приказка, аз я попитах:
- Знаеш ли „Петровка“?
- Знам я - каза Нина. - А нея ще я преименуват ли?
- Не. Та там…
Разказах й как да влезе в двора под арката и че там в дъното му има изба, покрита с решетка. И ако е октомври четиридесет и втора година, средата на месеца, то почти сигурно е, че купоните си лежат в избата. Там на двора играхме футбол и аз ги загубих тези купони.
- Ужасно! - каза Нина. - Аз не бих го преживяла. Трябва веднага да ги намерите. Направете го.
Тя също беше навлязла в играта, а реалността бе изчезнала нейде и вече нито тя, нито аз разбирахме в коя година се намираме - бяхме извън времето, по-близо до нейната четиридесет и втора.
- Не мога да намеря купоните - казах. - Минаха много години. Но ако можеш, отбий се там, избата сигурно е отворена. В краен случай ще кажеш, че ти си изпуснала купоните.
И в този момент ни прекъснаха.
Нина изчезна. Нещо изпука в слушалката. Женски глас каза:
- 143-18-15 ли е? Търсят ви от Орджоникидзе.
- Имате грешка - отвърнах аз.
- Извинете - равнодушно каза женският глас.
Чуха се къси сигнали.
Веднага набрах Нининия номер. Трябваше да се извиня. Трябваше да се посмеем с момиченцето. Че то, общо взето, излезе една глупост…
- Да - каза Ниният глас. На другата Нина.
- Вие ли сте? - попитах аз.
- А, ти ли си, Вадим? Май не ти се спи?
- Извинявай - казах. - Трябва ми другата Нина.
- Какво?
Сложих слушалката и отново набрах номера.
- Да не си откачил? - попита Нина. - Пил ли си?
- Извинявай - казах аз и отново тряснах слушалката. Вече беше безполезно да звъня. Повикването от Орджоникидзе върна всичко на мястото му. А кой е истинският й телефон? Арбат - три, не, Арбат - едно - трийсет и две - трийсет… Не, четирийсет…
Голямата Нина ми се обади сама.
- Цяла вечер стоях у дома - каза тя. - Мислех, че ще позвъниш, ще обясниш защо се държа така вчера. Но ти явно съвсем си полудял.
- Сигурно - съгласих се. Не ми се искаше да й разказвам за дългите разговори с другата Нина.
- Каква друга Нина? - попита тя. -Образ ли е? Намекваш, че би желал да ме видиш друга?
- Лека нощ, Ниночка. Утре всичко ще ти обясня.



… Най-интересното е, че тая странна история имаше не по-малко странен край. На другата сутрин отидох при мама.Казах й, че ще подредя тавана. Три години й обещавах да го сторя, а сега виж ти - сам пристигнах. Знаех, че мама нищо не изхвърля. Все й се струва, че нещо може да потрябва. Около час и половина се рових из старите списания, учебници, пръснатите томове приложения към „Нива“. Книгите не бяха прашни, но миришеха на стар топъл прах. Най-сетне намерих телефонния указател от 1950 г. Беше набъбнал от пъхнатите в него бележки, от хартийките, с които сме отбелязвали страниците, ъглите му бяха оръфани и омърляни. Указателят ми беше толкова познат, че ми се струваше странно как съм могъл да го забравя - ако не беше разговорът с Нина,тъй и нямаше да се сетя за неговото съществуване. И ми стана малко срамно, като пред честно отслужил своето костюм, който дават на вехтошаря на сигурна смърт.
Известни са първите четири цифри. Г-1-32… Освен това знаех адреса - стига никой от нас да не се е преструвал, стига да не са се пошегували с мен - уличката „Сивцев Вражек“, номер 15/25. Нямах никакви шансове да открия тоя телефон. Измъкнах една табуретка от банята и се настаних в коридора с указателя. Мама не разбра нищо и само минавайки край мен, се усмихна и рече:
- Винаги тъй правиш. Уж захванеш да подреждаш книгите и още в първите десет минути си се зачел. И край на почистването.
Не забеляза, че чета телефонния указател. Намерих тоя телефон. Преди двадесет години е бил в същата квартира, и в четиридесет и втора. Водеше се на името на Фролова К. Г.
Съгласен съм, че се занимавах с глупости. Търсех нещо, което изобщо не можеше да съществува. Но допускам, че поне десет процента от напълно нормалните хора биха правили същото, ако се окажеха на моето място. И аз отидох на „Сивцев Вражек“.
Новите квартиранти не знаеха къде са заминали Фролови. Пък и дали са живели тук? Но в домоуправлението ми провървя. Старата счетоводителка помнеше Фролови и с нейна помощ узнах всичко от адресното бюро.
Вече се стъмни. По новия комплекс, сред еднаквите панелни кули, метеше виелица. В стандартния двуетажен магазин продаваха замразени кокошки в покрити със скреж прозрачни торбички. Дощя ми се да купя една и да й я занеса, както обещах, макар и с двайсетгодишно закъснение. Но добре, че не я купих. В апартамента нямаше никой. По това как отекваше звънецът реших, че тук не живеят хора. Заминали са.
Понечих да си тръгна, но си рекох - щом съм стигнал чак дотук, да позвъня на съседната врата.
- Извинете, Нина Сергеевна Фролова съседка ли ви е?
Момък по фланелка, с димящ поялник връката, ми отвърна равнодушно:
- Те заминаха.
- Къде?
- Вече месец, как заминаха на север. Няма да се върнат до пролетта. И Нина Сергеевна, и мъжът й.
Извиних се и заслизах по стълбата. Мислех си, че е напълно възможно в Москва да живее не само една Нина Сергеевна Фролова, родена през 1930 година.
Точно тогава вратата зад мене се отвори.
- Почакайте - каза същият младеж. - Мама иска да ви каже нещо.
Майка му се появи бързо, загръщайки пеньоара си.
- А вие какъв сте й?
- Просто така - казах аз. - Познат.
- Да не сте Вадим Николаевич?
- Вадим Николаевич.
- Ето - зарадва се жената, - за малко да ви изпусна. Тя никога не би ми простила това. Нина точно така ми каза: „Няма да ти простя.” И бележка закачи на вратата. Само че децата сигурно са я откъснали. Има месец вече. Тя ми каза, че ще дойдете през декември. И дори викаше, че ще се постарае да се върне, ала все пак много е далече…
Жената стоеше на вратата, гледаше ме, сякаш очакваше, че ей-сега ще й открия някаква тайна, ще й разкажа за някаква нещастна любов. Вероятно и Нина е разпитвала.
Жената издържа паузата и извади едно писмо.

„Скъпи Вадим Николаевич!
Разбира се, знам, че няма да дойдете. Та и как да вярваш в детските мечти, които вече и на теб самата изглеждат само мечти. Но все пак купоните за хляб бяха в оная същата изба, за която успяхте да ми кажете…“

Кир Буличов

]]> Sun, 18 Oct 2009 12:46:00 +0000
Сънено дръпвам тънкото шнурче, което прибира щората и за моментпреставам да дишам. От шок. Вместо неизменните ярки сини куинсландскинебеса и неуморния заварчик над покривите, панорамният ми прозорецпредставя чуждопланетна гледка. Мътна ръждиво-оранжева пушилка. Сякашгорски пожари бушуват навсякъде около мен в пълна тишина. Краят насвета с изключен звук. Силуети на къщи и дървета. Червеникав сумрак.Атмосферата е гъста, прашна и непропусклива. Слънцето не се вижданикакво. Може пък да не съм на Марс, а на Венера.

Която и да е планетата, има добро водоснабдяване, канализация иелектрическа мрежа. Работят безотказно. Вземам бърз душ, навличамдрехите си бързешката и се качвам в колата. Видимостта е намалена,налага се да включа фаровете. Не че помагат особено, но ми даватусещане за контрол - съоръжена съм с подходящо оборудване един вид, иго използвам адекватно, по предназначение дори в последния ден насвета. Защото какво друго може да е това, ако не радиоактивен прахзатиснал цялата планета след светкавичната ядрена война снощи. Е, ниенищо не сме чули, ама то е защото сме далече - океани ни делят от всекидруг континент и ядрена политическа сила.

От радио новините научавам, че оранжевият армагедон е само пясъчнабуря. Силен вятър от запад е вдигнал огромни маси червен прахоляк впустинната централна зона на континента и го влачи на кълбета на изток.Е, пак е радиоактивен де, ама не заради вражеско нападение с яренооръжие, а заради урановите мини във вътрешността на Австралия. Да мумисли, който няма закалката на Чернобил. Радиоводещият възбуденоизрежда пооранжавелите градове на източния бряг - в Сидни е затвореномеждународното летище, полетите се отклоняват за Бризбън, в Рома (Рим)видимостта е само 30 метра, в Туумба традиционният Фестивал на цветятасе представя сред нетрадиционни оранжеви декори, туристите носят маски.Вдигам поглед нагоре - небето е с цвят на тухла. И точно толковаплътно. Ако бризбънското летище е още отворено при тази видимост, какволи е в Сидни.

В офиса се налага да включим осветлението. Климатиците не успяват да сепреборят с вездесъщата миризма на прах. Прозорците на седмия етажпредлагат еднообразна гледка - кълбеста оранжева мътилка. Интернетапрелива от снимки и новини за пясъчната буря. Сидни наистина изглеждасвръхестествено - оранжево небето, оранжево морето, оранжева тревата,оранжев и градът. Най-тежката пясъчна буря от 70 години насам. По някоевреме се обажда дъщеря ми. "Мамо, какво е времето при вас?" "Оранжево"- отговарям лаконично. "Война ли е започнала?" - пита наивно чедото."Не, мамо, изригнал е вулкан." Повтарям набързо версията с пясъчнатабуря и й заръчвам да затвори прозорците и да си седи в къщи. Опитвам седа си спомня прането ми на простира бяло ли беше или черно. Вечерта щеоткрия, че е оранжево. Колата ми от златиста е станала медна. Дажечерната ни котка е станала кафеникава. (Бялата мъдро е изкарала деня вгардероба и блести белоснежна на оранжевеещия фон на домашния ниинтериор.)

Надвечер започва да се изяснява. Птиците се накъсват да пеят -наваксват за целодневното мълчание. Вечерните новини ме разсмиват ствърдението, че ръждивите прахоляци са отпътували за Нова Зеландия.Представям си как над Окланд се изсипва оранжев дъжд.

Съботата изкарваме в чистене, пране и миене. Чак хартията в принтерабеше розова. И чаршафите в леглото - напудрени с керемиден прах. Предавтомивките се вият дълги опашки. Кметът официално отменя забраната замиене на къщи и улици - можем да поливаме с вода колкото и каквото сипоискаме. Цели два дни! Съседите се надпреварват да си мият прозорците.Целият град се кипри чистичък и лъскав. Колата ми е дори полирана ипарфюмирана.

В събота вечер западният вятър се усилва. Замирисва отново на прах.Птиците се умълчават. Звезди не обсипват свода небесен. В неделя сесъбуждам на Венера - планета с млечна плътна атмосфера. Вече дори не меинтересува от коя точно част на пустинята е довят белият прахоляк.Щастлива съм, че черното ми пране е прибрано. И се заричам повече да немия колата. Добре че не се юрнах като комшиите да си мия прозорците!

В Окланд този път ще вали бял дъжд. Като в онази приказка "Като минечервената вода, като мине оранжевата вода, като мине бялата вода..."Чудя се само какъв ли късмет ще си извадят от цветните води наавстралийските дъждове.

Илюстрации - Сидни през фотоапарата на Веско Петров:
http://veskopetrov.blog.bg/novini/2009/09/23/armageddon.402422]]> Tue, 29 Sep 2009 13:15:00 +0000
Четиримата музиканти от Румъния, Словения и Сърбия сервираха невижданадо днес кръстоска от "Ъндърграунд", "Таборът отива на небето","Царицата на чардаша" и Оркестърът на Слави. Циганска, сръбска,българска, македонска, румънска, руска и унгарска музика се смесваха скласически и рок парчета в невъздържан и непосилно ускоряващ ритъм,който вдигна всичко живо на крака, умножи многократно градуса насервираното новозеландско вино, разгорещи кръвта на публиката и стоплиемигрантските ни души. Имаше и "Калинка, Калинка, моя", и "Катюша", и"Йовано, Йованке" и "Месечина, месечина" и ганкино хоро, и коло ичардаш и кан-кан, и даже "Тарантела" на Сарасате.

Виртузната цигулка на Богдан ме разплака до сълзи и ме хвърли веуфория. Пях и плаках, смях се и тактувах, плясках и танцувах допремала, до изнемога, до прегракване, до мускулна треска и доекзалтиране. 90 минутната програма излетя неусетно под дишащатакадифяна медуза и огледални отражения на Спигелтент, но разпаленатапублика не пускаше музикантите да слязата от сцената. Бис след бис селееше балканска магия с аромат на чушка, привкус на новозеландско винои с невъзможен неравноделен ритъм.

Струните на китарата се скъсаха, дъсчените подове се огъвахазастрашително под краката на танцьорите, но музиката не секваше. Саморитъмът се ускоряваше. Катарзис чрез потапяне в огън. Прераждане чрезразпъване на цигулков лък. Връщане към циганското. Преоткриване насъщинското. Освобождаване от греховете чрез изтощение. Сладка болка.Изцеление.

Ако има изобщо лек за носталгията той се предлага под купола наСпигелтент. Довечера. За последно на тазгодишния бризбънски фестивал.После групата продължава турнето си в Байрон Бей, Сидни, Канбера, НюКасъл, Мелбърн и Хобарт. Не ги пропускайте! Ако има още билети подаретеси глътка лют балкански дестилат с "Паприка Балканикус". Ще меспоменавате с добро.

Разбира се има техни изпълнения в Ю-туб, но никой запис не може да семери с емоцията от изпълнението на живо. Вече чакам с нетърпениеследващия бризбънски фестивал, за да ги гледам отново. Дано да дойдатпак!

http://www.youtube.com/watch?v=xaGfzn2Wrl0&feature=related]]> Mon, 28 Sep 2009 13:25:00 +0000 Как се празнува 150 рожден ден?

С разточително пищен купон. С повече от 600 хиляди гости. С грандиозновеселие. С много бира. И скариди. И сандичи. С вакханалия от звуци исветлини. С музика и шампанско. И с грохот на военни изтребители. Сбиблейско изригване на огън и жупел. С дъжд от звезди. С вавилонскостълпотворение. С размах и въображение. С директно телевизионноизлъчване. Със специално създаден саундтрак. С незабравимо настроение.

Чий рожден ден?

На моя възлюблен Бризбън. Е, добре, де, добре,де. Бризбън е всъщност на185 (но младее), ама това са подробности. Като станете и вие натолкова ще ви питам дали ще издребнявате в сметките. Щата Куинсландпразнува 150-тата си годишнина. Празнува я цяла година с ескалиращаинтензивност, с всевъзможни фестивали, концерти, събития. Но никое оттях не може да се мери с Ривърфайър (Речен огън, Река от огън, Огненарека). Най-вълнуващият ден в годината. Любимият ден на бризбънци. Моятлюбим ден. Най-значимото събитие в Куинсланд. Най-голямото в Австралия.Е, почти - само давам повод на сидненци да се позаяждат. Събитие, закоето малцина пишат. И кратко. Защото им изневеряват думите. Дорифотоапаратите и видеокамерите са безсилни. Как да снимаш земетресение?Да запечаташ на лента вкуса на барут в устата си? Как да опишеш с думидетския екстаз в душата си?

Ривърфайър е заря. Традиционно забавление за целокупното население награда. Пиротехническо зрелище. Сияйна канонада. Пролетно купонясване.Дискотека на открито. Ежегодно светско приключение. Масова лудост.Военно авио-шоу. Пикник. Празник. Светлинен спектакъл. Невижданафеерия. Вълшебство. Тътен и блясък. Сбъдната детска мечта.

Започва се отрано. Градските легенди разказват за купонджии заели местав ложите (разбирай по камънаците на високото плато Кенгуру Пойнт) ощеот 4 часа. Сутринта. Други ентусиасти наемат хотелски стаи внебостъргачите край реката на баснословни цени - утроени и упеторенитази нощ. Някои удесеторени - според гледката. Марината се напълва слодки, яхти, плаващи къщи и всевъзможни наводни съоръжения натоварени схора и бира, задръстващи ръкописното "г" на Бризбън ривър между дватамоста - елегантният Виктория Бридж и грандоманският Стори Бридж.Семейства си организират пикник по поляните на Южния бряг. През целияден потокът от автомобили и пеши посетители се уплътнява и уплътнява.Всички се движат в една посока - към реката. Заведенията в (епи)центърапреливат от рано следобед. Надвечер тротоарите отесняват. Пешеходнитезони бръмчат оживено, уличните музиканти са на всеки метър. Тълпите седвижат уж безредно, но постепенно се подчиняват на невидиматагравитация на водата и се изтичат в ниското край реката. Светлиннитетабла на подземните паркинги греят в празнично червено - пълни са додупка. Южният бряг е почернял от човешко гъмжило. Също и северният. Ниеси избираме Рипариан плаза - стъпаловиден просторен площад с каскаденшадраван, заведения и прочие градски прелести в подножието нанай-високият бризбънски небостъргач. В центъра на ситито. С великолепнагледка към гаргантюанското светещо "М" на грамадата от стомана иувеселителни лампички - нощният Стори Бридж - главна сцена напредстоящото зрелище.

По-опитните ни съграждани са разпънали одеала за пикник по стълбището.Други са наредили столчета край водата. Трети вече купонясват взаведенията, обточили брега. Едва се промъкваме сред детски колички,забързани сервитьори с табли, стативи на фотоапарати, деца от всякакъвкалибър, бабички с всевъзможна националност, младежи и представители надруги неостаряващи генерации, бременни жени, доброволци с отражателнижилетки, влюбени двойки, подпийнали компании, шумни тийнейджъри.Внимателно стъпвам между кристални чаши за шампанско, хладилни кутии,детски играчки, чанти, раници, храна, одеала,чинии, бинокли, биреникутии, заспали деца, фонтани, стъпала. От мощните тонколони намонтираната из целия град озвучителна уредба гърми радио "Трипъл М".Тълпите край нас танцуват. Без дискриминация на пол, възраст и занятие.Стори бридж сияе и засенчва с блясъка си няколкото срамежливи звезди внебесата. Реката пулсира синьо-оранжева от светлините на патрулиращитекатери. Водещият на радио-предаването отброява последните минути инагнетява напрежението с готина музика. Последна песен и чуваме в ефиргласа на един от пилотите на изтребителите F-111 - "Тридесет секунди.","Двадесет секунди." "Десет." "Бризбън, погледни нагоре!" Яркитекълбовидни мълнии на двата изтребителя слизат ниско над водата,разделят се над града и профучават над главите ни. Звуковата вълна еразтърсваща, разцепваща, стомахо-преобръщаща, слухоизтезаваща.Ужасяваща и тържествуваща. Вцепеняваща и екзалтираща. Човешкотомножество край мен избухва в овации. Нощта изригва в ослепителнипламъци. Заглъхващият тътен на реактивните двигатели е удавен втържествените звуци на саундрака на "Трипъл М. Зарята е започнала. Тазинощ Бризбън е сцена. На която се играе представлението на годината.Ривърфайър!

Следващите тридесет минути не подлежат на описание. От мостовете надреката, от баржи във водата, от върховете на небостъргачите в центъраизригват, извират, изстрелват се, изхвърчат, разклоняват се, взривяватсе, бушуват, вилнеят, хвърчат, танцуват, вият се, рисуват, разцъфват,свистят, пулсират и изтичат пламъци, огън, блясъци и светлини. Целиятград сияе празнично, наконтен ту в сребро и злато, ту в рубини, сапфирии смарагди. С корона от блясъци, с гирлянди от пламъци. С река от огън.Празничен Армагедон. Ривърфайър. Някои от пиротехническите ефекти саневиждани до днес в света. Други са представяни само веднъж - в ХонгКонг. Трети са традиционни - като хипнотичния огнен водопад струящ отСтори бридж или класическите разноцветни букети от звезди в небето.Изумителни са ракетите, които се взривяват във формата на сърчица,вписаните една в друга елипси, усмихнатите личица (като бавно угасващиимотикони), разбягващите се сини огнени топки - сякаш отблъсквани отневидими магнитни полета, светлинните дървета разклоняващи мощни снагивисоко и още по-високо и още... над и без друго високите небостъргачи.Светлинните фанфари и звездни арки. Огненият сняг сипещ се нежно надводата. Пулсиращата канонада. Спиралните галактики. Огнепръскачките.

Пиротехничският екшън не спира нито за миг. Въздухът натежава от мирисана барут, фосфор и сяра. Снимането се обезсмисля - градът е забулен подплътна димна завеса. В очите ни се сипят прашинки от умиращи звезди. Ицялата пиротехническа екстраваганца е хореографирана в перфектенсинхрон с ритъма на специално създадения саундтрак. В музикалния миксима по нещо за всеки - класически арии, разпознавам U2, Pink, кичознотоиндийско диско-парче от "Беднякът милионер". Човешкото море се люлеенеудържимо във все по-бързия ритъм и изпада в неконтролиран екстаз на¨Tunderstruck¨ нa AC/DC. (Кой гений се сети за това парче!!!) Чувствамсе едновременно на 5, 15, 25 и 150 години. С разширени в детска възхитаочи, в тийнеджърски купонджийски транс, танцуваща диво под звездите итържествено достолепна сред величието на града си. Не мога да повярвамна ушите си, когато отново чуваме в ефир вече познатия глас на пилота:"Установена ниска позиция. Шейсет секунди." Кога мина половин час?!Възможно ли е вече да свършва?!

Двете ярки светлини на хоризонта се уголемяват стремително и пилотътобявява гвоздея в програмата - изгаряне на изхвърленото гориво. Дватаизтребителя F-111 се превръщат в огнени комети, размятащи дълги жаркиопашки над града. И отново земетръсният им грохот и непоносимо свистенеизпълват целия звуков диапазон, разтъсват земята под краката ни,разкъсват небето и изтръгват възторжен вопъл от тълпата. Спонтаннитеовации са заглушени от изригналата в последен тържествен залп музика -"Кармина Бурана". Мравки полазват по гърба ми и цялата настръхвам. Ноне от студ. Огнените батареи оживяват отново, комбинирайки всички вечевидяни ефекти във вакханалия от експлозии, цветове и светлини, фигури иорнаменти, преплитащи се, застъпващи се, застигащи се, ескалиращи втържествен пищен финал.

Когато всичко най-после утихва и зарята угасва, 600 хиляди душиреагират спонтанно с ръкопляскания и овации. Към небето. Жалко, чепилотите на изтребителите не могат да ги чуят. Възрастна жена до менбърше сълзи от очите си. Малко момченце, покатерено в татко си още несе сеща да затвори зяпналата си уста. Аз самата едва успявам да събераразтегнатите си от възторг лицеви мускули в що-годе подобаващо завъзрастта ми изражение. Млада двойка се целува безсрамно страстно. Неги виня - въздухът около нас искри от емоционално напрежение. И на менми се иска да разцелувам някого. (За предпочитане пилот на изтребител.)

Това беше вълшебната част на Ривърфайър. После започва приключението.Предстои ни да се доберем някак до автобусната спирка заедно с другитестотици хиляди разотиващи се зрители. Пълноводна човешка река се лее вдълбоките стъклено-бетонни каньони на бризбънското сити. И се плиска насветофарите. Нощта ехти от младежки викове, детски радостни писъци ирев на автомобилни двигатели. Автобуси пухтят претъпкани. Музика бумтиот всички нощни заведения. Пешеходният мост е задръстен доневъзможност. прекосяваме го в индийска нишка, бавно, като в мед.Непознати хора си разменят шеги и завързват познанства в принудителнатаинтимност на тълпата. Всичко е бавно и неестествено. Сякаш огненатафеерия е хвърлила силна магия над нас. Дори автобусите се движат бавно,в транс, под хипноза. Докато се доберем до вкъщи наближава полунощ.Сънувам цветни детски сънища. И военни самолети.

Снимките ми разбира се не стават за нищо.("Разбира се" защото още отпървия ред е станало ясно, че нямам какво да покажа - ако имах нямашеда се трепя да пиша толкоз дълго, а щях просто една картинка даприкача, нали?) С издъхващи батерии, сред всичкия пушек и светлиннозамърсяване от близките осветени сгради снимкте ми приличат на рекламана мобилни телефони - гора от вдигнати ръце с телефони, на фона напразнични фойерверки. С Нокиа на Нова Година! Или нещо подобно. Да неспоменавам изобщо плешивия чичка, от който мъжът ми има всичкиоснования да ревнува - заснела съм любовно темето и полупрофила му подвсевъзможни ъгли и на различни осветления. Чак лакътя му съм заснела.Отблизо. В детайл.

Ако искате все пак да видите, ето как останалите бризбънци видяха Ривърфайър по Канал7:
http://www.youtube.com/watch?v=GQ3HK94C4zs

Бризбън, както вече разбирате, е не само красавец и сърфист. И флиртаджия. Но и ненадминат купонджия.

Като стана и аз на 150 обещавам да вдигна подобен грандиозен купон. Спирайте цигарите, за да доживеете! Всички сте поканени!
]]> Wed, 16 Sep 2009 10:41:00 +0000 и много пъстри стоки да закупиш -
седеф, корали, кехлибар и абанос,
и всевъзможни тънки аромати...

"Итака" Константинос Кавафис

Сега, да ви предупредя своевременно, че ако се случи личната ви Итака да е някъде из Южните морета - в Австралия, Нова Зеландия, Тасмания или друго някое захвърлено в тихоокеанската пустош забравено от бога място с уникална екосистема и бдителни митнически служби, трябва мигом да изхвърлите зад борда коралите и абаноса (щото карантинния режим е много строг и позовавания на съветите на разни гръцки поети от миналия век не се славят като добра тактика за избягване на затворнически преживявания). Колкото до седефа - има го навсякъде из Пасифика в излишества, които някъде другаде по света биха минали за безвкусно разточителни, но тук са си нормални. Само малко натрапчиво досадни. А кехлибар...Австралия май е най-големият производител и износител в света. Така че ние следваме съвета на поета избирателно - закупили сме си много пъстри стоки, но без седеф, корали, кехлибар и абанос. Не знам нужно ли е да уточнявам, че също така не носим газови бутилки, автоматични пистолети, гранати, отрова за хлебарки, оксижени, баки с боя, кухненски ножове, рапири, нито някоя от другите екзотични стоки упоменати на информационните табла на всички международни летища като забранени за пренасяне в ръчния багаж.(Кой, за бога, пътува по света с оксижен?!! Или с газова бутилка?! Автомобилен акумулатор??!) И уверено си минаваме през бързите изходи "Нищо за деклариране". С тънките аромати няма проблем (Стига да не са от Хонг Конг - виж "Когато тръгнеш за Итака Част първа). Виж спирането във финикийски градове леко ме тревожи. Аз лично нямам ама никакво намерение да ходя в абсолютно никой финикийски град и доколкото разбирам от пригледно напечатания маршрут на билета ми - Аерофлот също няма път натам. Единственият ни шанс тогава да се озовем в такава непредвидена дестинация е терористичен акт. Или повреда в двигателите. Е, може би и алкохолен делириум. На пилота (да не забравяме все пак националните руски особености). Затова плюем три пъти през рамо против подобен малшанс и се мятаме обиграно на самолета.

Едно от големите предимства на Аерофлот е лошата му слава - Боингът пътува полупразен, което позволява на голяма част от по-съобразителните пътници да се изтегнат в пълен ръст на свободните места и да пътуват в първокласен комфорт без допълнително заплащане. Възможността да опъна крачката си за около десет часа щеше и мен да направи много щастлива, ако не беше задушаващата кашлица, която вече се е превърнала в обичайния ми начин на дишане и успешно подтиска всички други емоции. Май е време да призная, че едва ли ще да е от тютюневият дим във варненските кафенета, а по-прилича на бронхит или внезапна вирусна атака на мутирал як варненски бацил по изнежената ми безпомощна австралийска имунна система. Инцидентно откривам, че виното много помага - за кашлицата, не на имунната система - и гаврътвам набързо две. После сънувам остатъка от пътуването.

Пристигането в Хонг Конг е кошмарно. Освен с прерязваща болка в гърдите и навсякъде другаде - от повсевместна мускулна треска, с която съм се сдобила след двудневно безспирно кашляне, показвам всички общопознати признаци на висока температура, дехидратация, изтощение и делириум. Повече от всичко на света искам да се свия в зародишна поза и да се гушна под онези там саксии с орхидеи на безукорно чистия и хладен (О, колко хладен!) летищен под. Вместо това обаче, се запътваме към гишетата за митническа и паспортна проверки. Пътническото множество около нас масово се е пременило с хирургически маски в разни стилове и десени, което отново ми напомня за световната истерия покрай свинския грип и колко нежелателно би било да бъда разкрита като приносителка на чуждоземни бацили на китайска територия. Пък били те свински, пилешки, котешки или с друг животински произход. Полагам нечовешки усилия да държа очите си отворени и кашлицата под контрол. Не мога да направя нищо обаче за регулиране на телесната си температура. За която не се и тревожа особено в крайно неадекватното си състояние, докато не зървам отдалеч лелчето с инфрачервения пистолет да отстрелва пътниците, замервайки температурата им от разстояние. Ами сега?! В движение скрояваме простичък план - смелата ми придружителка ще стои при всякакви обстоятелства между мен и страховитото въоръжено лелче (дано да не попаднем под кръстосан огън!), а в задължителните декларации за здравословно състояние ще лъжем като дърти циганки (барабар с внучетата им) че нищо ни няма, абсолютно сме здрави и читави, и хич никого не сме забелязали да демонстрира признаци на настинка или не дай боже, грип. Пу, пу, пу! Опазил ни господ от такива!

Излизаме безпроблемно от обсега на лелчето само за да се натресем на цяла компания въоръжени до зъби млади хора. Полицаи ли, военни ли, не става ясно от сивите им униформи и огромни автомати. Присъствието им само ми напомня, че с подаването на лъжливите декларации силно сме намалили вероятността да осъмнем в изолатора на някоя хонг-конгска болница, но затова пък значително се е увеличил риска да нощуваме в хонг-конгския затвор - за лъжесвидетелство и био-тероризъм. Или направо да бъдем застреляни на място - тия тука хич не се шегуват с мерките за контролиране на епидемията. Изнасяме се оттам с максималната скорост, която могат да развият нашите куфари без да започнат да хвърлят подозрителни искри с колелцата.

Намираме метрото, преборваме се някак със системата за таксуване (не без помощта на спътници - много услужливи усмихнати хонг-конгци с много добър английски), сменяме влакове, влачим огромните куфари, задаваме глупави въпроси, кимаме разбиращо на любезните обяснения, полсе пак питаме и така, без да се загубим нито веднъж малко преди полунощ достигаме успешно до хотела си в Коулун, точно до прочутия нощен пазар на Темпъл Стрийт. Пиколото ни отваря изискано вратата и натиска копчето на асансьора. Стаята ни е малко по-голяма от гардероба ми вкъщи. М-да-а, в най-гъсто населеното място на земята жилищното пространство е кът. Затова пък, хотелът е с четири звезди. Лукс в миниатюра. Хвърляме чантите и хукваме към пазара - вярната ми спътница е отново гладна. Естествено!

Дори нощният пазар е затворен след полунощ, така че не виждаме нищо от него, но на всеки ъгъл има отворен денонощен магазин. Най-шокиращото е, че магазинът е 7/11 (същата верига, която имаме и в Австралия).В една безлюдна мръсна уличка намираме отворено заведение за хранене. Много непретенциозно. С незавидна хигиена. Очевиден семеен бизнес - три маси, меню с картинки и тясна като асансьор кухня, бълваща пара, вкусни миризми и мълчаливи намръщени лелчета, които обслужват клиенти, докато мият пода, изхвърлят боклука или просто разнасят насам-натам пластмасови легени, кофи и други неугледни съдове с неясна функция и предназначение. Храната е тай и както винаги не ме разочарова. Местната интерпретация на Том-ям-гунг (едно от най-популярните тайландски ястия и моето персонално най-любимо) е огромна дълбока купа със застроен бульон, причиняващи обилно слюноотделяне аромати, изкусително разнообразие от скрити в бульона зеленчуци и издайнически стърчащи над повърхността опашки на скариди и мустаци на раци. Горещият уханен люто-кисел бульон има чудодеен успокояващ ефект върху кашлицата ми и аз го сърбам и сърбам безпаметно и ненаситно. Със затворени очи. За да избягвам мъртвешкия поглед на раците. Първородното лови ракообразни в чинията си - вади ги ловко за мустаците. После продължава лова в моята купа. Когато на дъното остават само парченца ароматно дърво, твърди неядивни листа и червени рачешки черупки решаваме, че е време да си ходим. Разплащам се мълчаливо с мълчаливата сърдита сервитьорка. Никакви усмивки, пожелания за приятна вечер и прочие западни лиготии. Дошли сме да ядем, яли сме и сме си платили прилежно, няма какво да го усукваме и да лицемерим, и да се правим, че много ни пука как другия ще изкара вечерта (или остатъка от живота си, да речем). Започва да ме кефи китайската култура.

Трите пресечки до хотела ни освежават с топъл душ от ситен просмукващ, всепроникващ дъждец. Изведнъж става ужасно задушно. Горещо то си беше и преди. Въздухът се уплътнява в негазообразна маса и вече е годен за сърбане, но не и за дишане. В следполунощния час тълпите по тротоарите са пооредели, но не са изчезнали. Висящите над улицата милиони светещи реклами оцветяват дъжда в ярки цветове, превръщат водния прах в празнична пъстра заря, взривяват нощната тъма със залпове от огнени искри и създават лекомислено настроение. Като в лунапарк. (А може да е високата температура, която ме прави лекомислена) Улични търговци се крият под стрехите седнали на ниски столчета край покрити с найлон порно списания, вестници, цигари, дъвки и други стоки от първа необходимост. Аз например си купувам пакетче носни кърпички (животоспасяващи в моя случай) от неговореща английски девойка. Лесно й е да ми покаже с два пръста цената от два долара, но петдесетте цента се оказват истинско предизвикателство за комуникационния ни обмен. Накрая отварям пред лицето й шепа пълна с монети и тя си избира нужния номинал. Аха-а-а, кърпичките са два долара и петдесет. Разделяме се с усмивка, сближени от преодоляния културен сблъсък. Значи все пак не всички са сериозни, тревожни и сърдити в този град. С облекчение се гмурваме в климатизирания хотел и се предаваме безпомощно на завивките си - да правят с нас каквото си поискат, ние повече не се съпротивляваме.

На сутринта се събуждам с дълбокото убеждение, че е станала грешка. Голяма, чутовна грешка. Очевидно съм предала богу дух в съня си - кротко и безапелационно, но вместо душата ми да се отправи към райските селения (или където там се предполага да се отправят душите на издъхналите в Хонг-Конг кашлящи туристки с неясна националност и объркана идентичност) е останала някак заклещена в клетото ми изтерзано мъртво тяло. И страда. И крещи. И кашля свирепо. И блъска бясно тежки кънтящи камбани в натъпканата ми с памук и прясно излят бетон глава. Главоболието е ослепително, оглушително, на талази, с остър вкус на метал и парализиращ ефект. Няма мускул или става, които да не ме болят. Опитвам се да затворя очи и този път да умра протоколно, без грешки, без душевни заклещвания и по възможност без изтезания, но напразно. Налага се да събудя вечно гладното и да му предложа да потърсим закуска с тайната мисъл да си купя панадол по пътя. Или арсеник. Гилотина също би свършила работа. Милото чедо само ми хвърля един сънен поглед и моментално заявява, че трябва да намерим аптека. Което убива напълно и последното ми желание да се поглеждам в огледалото в банята.

Пиколото отваря любезно външната врата и Хонг Конг ни блъсва в лицата с всичкия шум, блясък, тълпи, автомобилен трафик, гореща задуха, суматоха, слънце, звуци, аромати, автомобилни газове, блъсканица, рев, тътен и хаос на които е способен. В този малък участък от земната повърхност плътността на населението достига 160 хиляди на квадратен километър. Най-високата в света. Звуково-визуалният ефект на този феномен е също като мигрената ми - ослепителен, оглушителен и на талази. В знак на протест разсъдъкът ме напуска напълно. Оставям се на детето да ме води.

По улицата не се виждат аптеки (не че имаме дори бегла идея как би трябвало да изглеждат), но има 7/11. С климатик. Дълго обръщаме и разглеждаме непознатите лекарствени опаковки изписани ситно с китайски символи. Накрая намираме една кутийка с английски превод откъм гърба - панадол. Изгълтвам две таблетки още там на място в магазина и преминаваме към приоритет номер две - закуска.

Пътят ни минава пак през тесните бетонни каньони на заринати с джунджурии, задръстени със сергии и претъпкани с хора задни улички и пазарни алеи. Този път работещи на пълна пара (буквално - от всички страни се вдигат облаци пушек и кълба ароматна пара от приготвяната храна и горещи напитки). Отдалеч изглежда сякаш всяка от стотиците масички и импровизирани шатри е зарината с лакомства и още храна буквално прелива от витрините и отворените врати на магазинчетата. Стъклени буркани с масивни коркови тапи крият екзотични вкусотии, сушени деликатеси висят нанизани на върви под стрехите, разноцветни купчинки примамват погледа, станиолени опаковки, цветни щампи, целофан и лъскав гланц крият ревниво нустоими сладости. Нещо интересно на клечка, друго още по-примамливо в кутийка,и още ... Хората се тълпят край стоките и не ми позволяват да ги видя добре. Нямам търпение да пресечем най-после натоварената уличка и да се потопим в пазарния водовъртеж на звуци, миризми, цветове, настроения, разговори, живот. Бързо! Ето сега, след този автобус, преди да е наближило таксито! Сега! Последна крачка, две и...миризмата е с плътността на юмрук. И удря с точността на шампион по бокс. В носа. Мигновен нокаут. Причернява ми пред очите и ми се подкосяват краката. Въпреки тоновете памук в главата ми и пълноводните реки в носа ми. Горките нехремави хора! Как дишат тук?! Оглеждам се отчаяно за моя ъгъл от ринга - онзи със стола и водата за свестяване, където треньорът ще ми повее с кърпа, докато ме надъхва за втори рунд.

Спасителния ъгъл не намирам, но затова пък успявам да видя отблизо изложените деликатеси. Сушени риби, рибки, морски кончета, миди, раци и рачета - в неимоверни количества - в чували от зебло, в кошници, в буркани и легени, на средно големи хълмчета направо на асфалта и на малки спретнати купчинки по масите. Сушени листа, плодове, плодчета и барабонки, за които много ми се иска да вярвам, че са плодове - във всякакви цветове - спаружени, пресовани, нанизани, в чувалчета и в станиолови торбички, в купички и буркани, в опаковки и насипни. Разпънати на деликатни дървени рамчици сушени гущери - в различни размери, с крила и безкрили. Ужасяващи. Сушени жаби!(без коментар) Тонове скариди - сушени, варени и в други агрегатни състояния - белезникави, жълтеникави, розовеникави, оранжеви, червеникави, синкави и в още нюанси. Мед и подобни желеподобни субстанции в невъобразимо разнообразие от разцветки. С етикети (на китайски) и без. Кокоши крака (Да, крака - с нокти). Еленски рога. Гъби. Разни прахчета и съмнителни гранули. Тъмни течности и неща прилични на корени. Семена и пържени тестяни боклучки. Бонбони и капсули с рибено масло. Кости (Май!??). Змии - сушени - цели и на хапки. Водорасли, билки, подправки, може би и отрови - кой би могъл да каже? Артистично завити на пакетчета листа, парчета дърво, спретнато подрязани, завързани в малки снопи пръчки, сухи китки, умрели буболечки (или нещо подобно). Треви. Билки. Умопомрачително изобилие и абсолютно невъобразимо разнообразие от чай. Ориз. Боб. Водорасли. Червеи? Други неща, за които не мога дори да гадая дали са сушени, пържени или изрязани от хартия, растителни или животински. Умрели или изваяни от тесто. Ядивни или магически. Завива ми се свят от изобилието, пъстротата, отблъскващия вид и задушаващата миризма на неизброимите лакомства(?!). Споглеждаме се с Гладното и без думи се разбираме да пощракаме още малко с фотоапаратите, но да търсим закуската другаде. Юрваме се край сергиите с милиони червени сатенени рокли, планини от везани китайски терлици, безброй нефритени статуетки, бижута и кашони с мъниста, безчислени рисувани ветрила, разнокалибрени хартиени фенери, неизброими дървени лакирани панички, изящни бамбукови мебели, всевъзможни чаени сервизи, екстраваганца от копринени шалчета, евтини слънчеви очила, дънки, грозни чанти, дизайнерски тениски (и имитации), кожени колани, обувки, парфюми, часовници, пиратски дискове, милиони клечки за хранене, специализирани магазинчета за ма-гонг, златни накити, перли, още нефрит и още сушени рибки, буркани със странно съдържание, звънчета и пискюли, чадъри, дрехи, компютърни джунджурии, детски играчки, мобилни телефони. Калиграфи изписват изящни банери, момче ни кани да играем на "Тука има, тука нема", птички в кафези цирикат пронизително, хора се блъскат, пазарят и рекламират стоката си на висок глас, хиляди улични лавки за нудъли, чай и пържени рибени топки бълват гореща ароматна пара, вият се опашки от чакащи клиенти, доставчици разнасят обемисти чанти, пакети, влачат колички и карат товарни велосипеди. Автомобилен рев и неспирен врясък на клаксони. Човешко гъмжило. Над главите ни се извисяват мрачните калкани на бетонни небостъргачи - с милиони малки прозорчета, с миниатюрни еднакви тераски, еднакво безвкусно окичени с милиони кутии на климатици. Подтискащи, бежизнени, безлични. Тежки крещящи реклами висят над междублоковото пространство - една над друга, една пред друга, една връз друга - нови, стари, очукани, опушени, блестящи, въртящи, ярки, шарени, мигащи, светещи - в напразен опит да изпъкнат над всепоглъщащото еднообразие на визуалния хаос.

Истинският Хонг Конг. Пренаселен, различен, забързан, увлечен в търговия, едновременно традиционен и модерен, предприемчив и консервативен, разнообразен, неподражаемо китайски, свръх-комерсиален, туристически, отворен, делови, екзотичен, задъхан, многопластов, непознат, грозен и красив, мамещ, неразбираем, азиатски, космополитен, чаровен, неустоим. Ако придружителката ми не беше вече неудържимо гладна и ако можех поне да се държа на краката си бих прекарала тук сред вонливите сергии и неусмихващи се търговци целия си еднодневен престой на китайска земя.

Но гладът ни зове - хлътваме в друга тясна, задръстена с пъплещи автомобили уличка и спираме пред покрито с бризент подобно на полева кухня пространство с дузина масички, няколко цветни снимки на манджи, забодени в бризента, атмосфера на бежански лагер и тълпи от клиенти. Китайци. На принципа "В Рим - с римляните" се хвърляме смело вътре. Илюзията за сенчеста прохлада е само това - илюзия. Под бризента е задушно, горещо и шумно, хигиената е на ръба на приемливостта, английският на сервитьора се изчерпва с "Добър ден" и "меню" - точно място за нас. Гарантирано автентична кухня. И гарантирани приключения. Менюто се оказва гъсто изписано с китайски символи неилюстрирано издание, в което различавам само две английски думи:"Кока-кола" и "Спрайт". Сервитьорът вече нервничи - други гладни клиенти го чакат. Оглеждам се припряно и соча към най-близката заета маса - две от тези големите купи с каквото е там в тях и две от високите чаши с това белезникавото, горещото. Скоро става ясно, че са нудъли, стър фрай и чай с мляко. Горещи и люти. Топлите течности малко разсейват мъглата в главата ми и ми дават сили да продължа. Гладното е позаситено и вече няма търпение да започнем да се изживяваме като туристки. И дума не може да става за връщане в хотела.

Вадя тържествено картата от джоба си и започваме туристическата обиколка на Хонг Конг.]]> Sun, 06 Sep 2009 00:12:00 +0000