http://forum.ide.li/index.php?app=blog Community Blog List Syndication Wed, 28 Dec 2011 00:56:51 +0000 forum@ide.li (Иде.ли - Форум за дискусии) IP.Blog 60
После, след малко по-внимателно вглеждане вече фокусираният върхутемата турист забелязва, че къщата не е на "Кук", а на "Кукс" т.е насемейство Кук, и че всъщност е домът на родителите на капитана. (!!!!)Тук пък, всеки запознат с темпоралната теория за праволинейността иеднопосочността на времевия вектор ще повдигне озадачено вежда. Аколейтенант Кук е "открил" Австралия и предявил за първи път претенциитена Британската империя над Южния континент как тогава е възможнородителите му да са живели в Мелбърн??!! Машина на времето? Времевипарадокс? Хроно-дефект в тъканта на вселената? Фалшификат?

Решаваме да проверим лично.

Къщицата се намира насред традиционен разкошен английски парк в центърана града - Градините Фицрой. Необичайно студената зима е обезлистилаевропейските растителни видове и пожълтила тревата, но дориклиматичните аномалии са безсилни пред непреходната елегантност настолетните дървета, правите като конец алеи, изящните чугунени пейкипод величествените кафенеещи корони. Дървени табелки в декоративниястил на все същия 19-ти век, в който е създаден и паркът ни отвеждат докъщата. Тухлено-каменна обрасла с бръшлян. Много симпатична. Иабсолютно истинска.

През 1934 година домът на родителите на Капитан Кук в Грейт Ейтън,Йоркшир бил закупен от австралийски бизнесмен, опакован старателнобарабар с чески от бръшляна и доставен с кораб в Мелбърн под формата наголяма купчина стари камъни и ръчно правени тухли. Реставраторивъзстановили грижовно къщицата до последния детайл. Всеки камък и тухлабили поставени обратно точно на предишното им място. Което според някоиправи скромното семейно обиталище абсолютно автентична историческасграда. Други спорят, че критериите за автентичност били различни, нофакт е, че къщата на Джеймс и Грейс Кук днес наистина е в Мелбърн.Построена оригинално през 1755-та тя е най-старата сграда в Мелбърн.Място за всенародно поклонение пред легендарния откривател, без коготосъвременна Австралия не би могла да съществува. Само че с една малкаподробност - лейтенант Джеймс Кук не е роден и не е живял сред250-годишните стени. Той бил вече отплавал далеч от родните брегове,когато родителите му построяват семейната къщица. Човек неволновъзкликва: Уау, колко велик трябва да си, за да се превърне внационална светиня домът на баща ти?!

Къшичката е малка, тясна, толкова скромна като разгъната площ иобзавеждане, че се чувстваме като слоници в стъкларски магазин. Дветеминиатюрни спалнички на горния етаж са с размерите на кухненски килери- побират по едно тясно дървено легло и толкоз. Стълбището е толковастръмно и тясно така че двама души не биха могли да се разминат (Анякои ръгбисти със сигурност биха заседнали.) Дневната с огнището , вкоято очевидно е протичъл животът на семейството не е много по-различнаот българска селска къща от същия период - белосани стени, простадървена маса и столове, голямо огнище, полици с разни бакърени иглинени съдове. Дрехите изложени като част от експозицията меизненадват отново с детските си размери. Възможно ли е хората от оновавреме да са били толкова по-дребни от нас? Нищо чудно, че се чувствамтромава и несързамерна в дома им.

С облекчение излизаме в дворчето (без нищо да сме съборили или счупилив кукленските стаи), където сред кокетна зеленчуково-цветна градинка сенамира и бронзовата фигура на капитана. Надписи пред протрития дървенпраг поясняват, че макар Капитан Кук да не е живял в тази къща, токракът му е прекрачвал прага й - посещавал е родители си поне веднъжили дваж. (Малко като ония мраморни плочи, които красяха накои сгради вБългария - тук на тази-и-тази дата другарят Георги Димитров произнесеисторическа реч пред работниците на еди-кое-си предприятие) Порадимногобройните спорове за историческата значимост на точно тазипостройка в историята на Австралия повечето надписи се фокусират невърху живота и пътешествията на Капитан Кук, а по-скоро върху музейнатастойност на постройката, убедително представяща английският селски бити ценности на същите тези хора, които много скоро ще тръгнат дапрекосяват паралели и меридиани и да колонизират новооткритата отйоркширския лейтенант Южна земя.

Прекрачваме още веднъж през белязания от времето праг с издълбанитеинициали Д и Г на гордите собственици на дома. Исторически източницитвърдят, че това е било "къщата на мечтите" за Джеймс и Грейс Кук,които прекарали по-младите си години и отгледали бъдещия славенмореплавател в много по-малък дом. По-малък от това?! М-да, великитечесто имат скромно начало. Отдалечаваме се по добре преметената отзимния вятър алея потънали в смирение и размисъл.

Безплатният кръгов трамвай с историческа дървена мотриса ни откарва сделово потракване до следващата дестинация. Имаме уговорена среща смлад чаровен принц, наследник на могъща династия и световно-известнамедийна звезда. Разпознаваме отдалеч лика му на рекламните билбордовепред музея. Сияещ в злато и лапис лазули.

Оказва се, че не сме единствените поканени - опашката пред касите забилети е на няколко реда, тълпите пред кафенетата и тоалетните садеморализиращи. Разбира се, фотоапарати и телефони са абсолютнозабранени и не мога дори да си отнеса снимка с домакина на добреорганизираната лудница, в каквато бързо се изражда нашето височайшепосещение. Още една километрична опашка и най-после тежките дървениврати на експозицията се отварят широко, за да пропуснат тълпите къмвътрешността на гостуващата от Египет гробница на Тутанкамон.

Е, не самата гробница, но артефактите, намерени в нея. Това е една отнай-известните пътуващи изложби в света, кръстосваща страни иконтиненти вече близо век (от откриването си през 1920-та година)Посещава Австралия за първи път и е в Мелбърн само за няколко седмици.
Всички живо иска да я види и билетите са изкупени отдавна. Ние успяваме да се вредим само защото е делничен ден и никое време.

Първо се запознаваме с родителите на императора-бог. (Баща му Аменхотепбил голяма терца - cъвременните основатели на религиозни секти иобщности имат много да учат от него.) И после - със самия Тутанкамон(Известен в детството си като Тутанкатен.) Блуждаем дълго сред детскитему играчки, прибори и мебели, въздишаме пред изящните бижута,елегантните резбовани масички и кутии, сричаме и бъркаме имената надесетките богове, благоговеем пред могъществото на фараона, дивим се напищната изработка на няколкото саркофага, затворени един в друг катополегнали гигантски матрьошки. И тайничко се чудим, ако всички тезимебели и аксесоари са били измислени и създадени толкова хитро, красивои прецизно още в древен Египет, с какво за бога са се занимавалидизайнерите през следващите 5000 години?

Като нямам снимка с фараона поне си отнасям свитък с името миизписано с йероглифи. Бъдещата археоложка се сдобива със статуетка наБасет - богинята-котка.

Оцеляваме през остатъка от следобеда и зимния мелбърнски студблагодарение на щастливо откритие - френско бистро с добре разпаленапечка, добре подбрано меню с вина, интересни специалитети и страхотенготвач, който лично излиза от кухнята да ни се извини и да настоява дане плащаме десерта, защото суфлето с круши се вдигнало само 8сантиметра, а не задължителните 12 каквито са изискванията нависоките френски кулинарни стандарти и е едва ли не срам за майстораси. Утешавам го, че бунтовното суфле е вече безпощадно наказано за слъжици и няма да е в състояние да свидетелства срещу създателя си.Напразно. Налага се да обещая тържествено, че следващия път като сме вМелбърн ще дойдем пак непремено, за да ядем истинско високо-бухналосуфле и да дадем на (абсолютно безпричинно) засрамения готвач шанс зареванш.

Истинското мелбърнско приключение ни чака на летището. За да сиспестите някои неловки моменти и физически неудобства свързани смногочасово бивакуване на международна аерогара послушайте съвета ми -не тръгвайте да летите (дори на скромни разстояния с националните сивътрешни линии) без да сте се осведомили най-подробно за моментнотонастроение и състояние на всички активни вулканични зони на планетата.Всички. Без изключения. Защото, както историята учи, вие може да сеприбирате от Барселона в София да речем, и изобщо през ум да не виминава да припарвате дори до ледените красоти на Исландия, но товаспасява ли ви от безчинствата на Ейяфятлайокутл или както там се казванегово грандиозно пушещо височество? (Вулканокръщаването в Исландия етрябва да специална привилегия на котките. Вулканологът пуска домашнияси любимец да се разходи по клавиатурата и каквото непроизносимобуквосъчетание се получи бива увековечено в името на кратера. Послецялата нация се кротва в потриване на ръце и нетърпеливо очакване някойот многото им активни вулкани да се разпуши и те да гледат сеира насвета, опитващ се да срича 16-буквените скоропоговорки) Не, нали?!Висите си на летището с разноезичните тълпи, или самодоволно сеприбирате с автобус - да му мислят живеещите отвъд морета и океани.

Е, латиноамериканските братя на Ейяфла-ла-ла няма да останат по-назадя! Веднага се запрятат и издухват малко димни гръгчета над южнотополукълбо. Поне името на чилийския вулкан е по-произносимо - Пуйеуе, нопоследиците от плагиаризма му са все тъйобичайния-ред-на-нещата-нарушаващи. Мелбърнското иначе светло, удобно иуредено летище се е превърнало на нещо средно между бомбоубежище,бежански лагер, стачка на транспортните работници, международенфестивал и хипарско сборище. Със заемки от анархистичните новините отГърция. Електронните табла греят в празнично червено - отложени ипрекратени полети, високоговорителите бълват нескончаеми обявления смелодичен изказ, но все в същия отложено-канцелиран дух, кафенетатаправят безумен оборот, макар и само от кафе и вода - друго вече няма,пътниците (т.е. потенциалните такива) се въргалят по земята - копче дати се скъса, няма къде да падне и се упражняват в електронникомуникации. На всякакъв размер устройства. И всякакви езици.

За да не скучаем излишно, отлагат и нашия полет няколко пъти. Сдопълнителен елемент на изненада - сменят неколкократно и изходниягейт. Накрая прилагат последен трик за заблуда - противоречивисъобщения: светлинното табло твърди, че полетът ни е затворен, докатостюардесата обявява по микрофона, че започва проверка на билетите. Всепак не успяват да се отърват от нас - качваме се благополучно на борда.На правилния самолет. И даже стигаме безаварийно в Бризбън. Следполунощ. Със само шест часа закъснение.

Сега като стана дума, чудя се кой вулкан не е изригвал наскоро, че пак ми предстои пътуване.]]> Tue, 27 Dec 2011 22:56:00 +0000 След посещението на Малката Италия е ред на гръцката, китайската,еврейската махали. За да няма дискриминация и да сме справедливи. Пъки въпреки вчерашното пиршество днес пак сме гладни. Времето не давапризнаци за оправяне, тъй че пак се възползваме от щедротогостоприемство на трамвая. Озадачават ни ярките жълти плакати по всичкиспирки - двусмислено звучащи предупреждения за опасност, илюстрирани спотресаващо убедителен носорог на скейтборд. Да не сме в Серенгети?!Отнема ни известно време да допрочетем и схванем посланието -предупреждава пешеходците за опасността от бързо движещите се трамваи.Това е една от онези сполучливи метафори, които просто засядат завинагив съзнанието, няма отърване. До края на дните ми колчем стане дума затрамваи аз все ще си представям носорози на ролери. И все ще се хиля.





Китайскиятили по-скоро азиатски квартал е в най-централната част на града. И неслучайно. Китайската диаспора в Мелбърн, създадена в лудешките временана златната треска е най-старата в света (извън Китай). Чайнатауноцелява и азиатската популация на града се разраства през годинитевъпреки кризите, расовите вълнения и австралийската правителственаполитика за "Бяла имиграция". (Вече прекратена и заменена сдемонстративна расова толерантност, интернационализъм имултикултурализъм. До втръсване.)Ресторантчетата и уличните лавкипредлагащи специалитети от всяка азиатска кухня са толкова много, че несе решаваме да влезем в никое - все ни се струва, че следващото епо-интересно, че там, зад ъгъла май има нещо друго, по така. Докатопрелитаме с бурния попътен вятър сред облаци от вкусни благоухания,забелязвам,че според джобната ми карта сме току до Гръцката махала - итя в центъра. Решаваме да пием кафе там. С баници.(спанакопити,галактопити или с каквото там)







Нароченатаза гръцка улица Лонсдейл е превзета от виетнамски магазинчета за евтинибоклуци и нетрадиционна медицина, азиатски мини-маркети за пакетиранихрани, китайски и тайландски рeсторанти, ирландски кръчми, тълпиот азиатски студенти. Не, не сме се объркали в навигацията, тъй катодори уличните табелки са украсени с елинистични декоративни мотиви. Вгръцката махала сме. Обаче гръцки кръчми йок. Най-накрая нахълтваме вединственото заведение с гръцко име, което успяваме да намерим -сладкарница. Баклавите, кадаифите, петифурите, шоколадовите пастички,сиропираните реванета, тулумбичките и десетките други плуващи в захаренсироп калорийни бомби, опаковани в кутии са натрупани на пирамиди изпросторното помещение. На големи пирамиди. Чак до въз-височките тавани.На отделен щанд са ронливките, масленките, целувките, курабийките,бисквитките "Нощ и ден" и прочие сухи сладости. В сепаретата четатвестници и пият черно кафе тъмни балкански субекти. Ей това е домашенуют! Свиваме се и ние с кафенцата си и скромна малка планинка отсладкиши в едно мекичко тапицирано ъгълче. Вадим книжките - четем иблаженстваме. Когато успяваме да погълнем достатъчно захар, за даоправдаем годишното производство на поне една куинсландсказхарно-тръстикова плантация си тръгваме със заслужено чувство заизпълнен патриотичен дълг.







Послеразбира се посвещаваме остaтъка от предиобеда на прочутия мелбърнскипазар Кралица Виктория. Най-големият покрит пазар в Южното полукълбо!Най-претъпканият, най-шареният и най-разкошно заринатият с плодове,зеленчуци, храни, антики, дрехи, боклуци, съкровища. Очите и носоветени остават дълго в плен на чудесата му. С невероятна сила на волята севъздържаме от пазаруване, но обядваме в испанско кръчме - агнешка супа,паеля, чоризо и тапас. Разкошно! И родно. Испанската и мексиканскакухня стават все по-популярни в Бризбън напоследък, а явно и в Мелбърн.Но едва ли ще да е заради злобните подмятания на сидненци, че мелбърнцибили мексиканци. (Защото са на юг и по аналогия със САЩ всеки отвъдюжната щатска граница е мексиканец. Сидненски хумор.)







Зада приключим с обиколката на европейските квартали поемаме по дългиятрамваен маршрут на юг - към Албърт Парк и Сейнт Килда - прочутияткрайбрежен район, който в златните години на Чудния Мелбърн билпословично аристократичен, после заедно с икономиката на градазападнал, превъплащавал се артистично и се възраждал многократно, за дадостигне до настоящата си бохемска слава, делена по равно междуеврейската и хомосексуалната общности. Което само по себе си обещаваинтересни преживявания.







Булевард"Сейнт Килда" е широк, просторен, засенчен с величествени кленове,обточен с пълни с пешеходци тротоари, доминиран от дълги зеленитрамваи. Наистина европейски. Архитектурата на сградите е сякаш заукраса, като в специално аранжиран дисплей - викториански обрасли сбръшлян тухлени имения, модерни кубистични бетони, екстравагантни кулиот стъкло. Строени и лъснати за парад и инспекция.







Наедно кръстовище забелязвам странна сцена - ярко жълто Ферари е спрялонапреки, препречвайки три автомобилни ленти, и трите заети от автобуси.Току пред предните им брони. Сякаш жълтуркото ги предизвиква,демонстрира им превъзходство или нещо такова.Като дребен изпъчен в жълто тореадор пред три свирепи бика. Подносовете им. Да оставим настрана въпроса кой и защо би си купил жълтоФерари ("Вкусове всякакви" - казала котката), ама не ми става многоясно що за поведениe е това. (може би е типично за водачите на жълтиФерарита) На следващия светофар ми се натрапва пак същата сцена - тозипът обаче с най-скромен тъмен Форд. Какво е това? Стачка ли има??Демонстрация някаква? Или е световен ден на автомобилнотопредизвикателство? След около минута Фордът прави широк десен завойпрез цялото грамадно кръстовище, като на парад и се оттегля отполезрението ми. Никой не реагира. Сякаш да се кьофнеш насред гъчканиятрафик и да си правиш кръгчета на най-натовареното кръстовище е съвсемобичайно поведение. Независимо какъв автомобил караш. Може пък и да е.В Мелбърн. И чак тогава си спомням - имаше нещо, някакво предупреждениев туристическите брошури, нещо специално свързано с шофирането вМелбърн. Точно тогава погледът ми попада на големия пътен знак. Досегапросто не му бях обръщала внимание, защото съм пешеходна туристка, аматам нагледно и с думи е обяснено - десен завой се прави само (!!!) отнай-лявата лента. Да! Това, разбира се, обяснява както страннотоповедение на мелбърнските автомобилисти, така и перманенто повдигнатитев почуда вежди на посетителите.







Койтои мелбърнец да попитате с готовност ще ви обясни, че абсурдното правилоза завиване е заради трамваите. Ама разбира се! Защо иначе?! Виеочевидно сте някакви захлюпени провинциалисти, трамваи не сте виждали вживота си и затова не знаете, че при наличие на релсов транспорт вградската мрежа всички правила мигом се обръщат с краката нагоре идесните завои съвсем естествено се правят от най-лявата лента. Акоимате глупостта да настоявате, че и в други градове (в света) иматрамваи, ама мотористите някак си успяват да правят десния завой отдясната лента (и левия от лявата) всеки уважаващ себе си мелбърнец щеви изгледа раздразнено и с аристократично високомерие ще ви игнорира.







Защастие Гугъл не познава високомерието(все още) и пояснява. Явлението сенарича Хук търн - завой Kука (по формата на двойно извитата траекторияна дясно-завиващите автомобили). Статията явно е писана от заклетмелбърнчанин, защото настоява безапелационно, че въпросното правило есупер космополитно, логично, широко разпространено и съществува намного места в света. Даже ги изрежда: Мелбърн.







Послеима още три параграфа обяснения как в някои градове завиващитевелосипедисти, ако прекосяват автомобилния трафик трябвало да правятнещо подобно - например в Бейджин. В Аделаида, Южна австралия ималоедно (!!) кръстовище, където автобусите можели да правят такаваманевра, а пък в Сао Пауло нямало всъщност такова правило, но по някойпът някои автомобилисти така постъпвали. (Гледай ги ти!!) Добре,признавам си, голяма съм провинциалистка. Хич хабер си нямах, че вБразилия ставали такива работи.







Тукмай трябва да поясня в своя защита, че аз правилата за движение попътищата на Куинсланд (и Нова Зеландия, и други разни страни и региони)ги знам. Достатъчно добре, за да не са ми отнели още респективнитешофьорските книжки. Невежеството ми спрямо виктoрианските пътни знацисе дължи единствено и само на факта, че всеки австралийски щат итеритория си има различни закони, правила и шофьорски книжки. Та вкуинсландския Правилник за движение по пътищата трамваите не са многозастъпени, щото ние в Бризбън трамваи нямаме още от 50-те години насам.







ВСейнт Килда не срещаме нито един евреин в традиционно облекло, новиждаме синагога и Луна-парка, шматкаме се по тихите улички крайзашумени дворчета и старателно реставрирани къщички и хотели.Наслаждаваме се на селския им покой, слънцето и все тъй студения вятър.Докато не попадаме на Чапел стрийт. Улица на чудесата. И там забравяменапълно за слънцето, вятъра и климата. Претъпкани антикварни магазини,малки галерийки, винтидж колекции, стари боклуци, харе кришнаресторанти, турски кафенета, гръцки баничарници, странно облеченисубекти, вехтошарници, книжарници, хлебарници, мода от 80-те,алтернативно изкуство, мебели втора ръка, ширпотреба, работилница завелосипеди, музикални инструменти, тибетска кухня, латернаджия.Еклектика! Изтокът среща запада. И юга. Кръвосмешение на култури иепохи, на езици, аромати и стилове. Архитектурата следва същиякисело-сладък-солено-мерудиен вкус - всяка сграда е боядисана вразличен цвят, една достолепно реставрирана, друга гротескно омазана,трета направо занемарена. Графити и книжни фенери, мръсни витрини иулични масички. Не можем да се наситим на шаренията, екзотиката,евтинията. Току прибягваме до отсрещния тротоар - да надникнем и там,да не пропуснем нещо. Покупките пълнят ръцете ни - екзотичен чай, и ощеедин, лакирана кутийка, стари плетени дантели, обувки, шалче, книга,гердан от стъклени мъниста, ветрило. Скоро ставаме толковатежкотоварни, че вече не можем да маневрираме в претъпканите дюкянчетаи сме принудени да се върнем в хотела за разтоварване. Уморени и гладни.







Закултурен баланс се втурваме вечерта в разорително турне по музеите наконсуматорското изкуство - лъскавите шопинг молове в центъра.Разгромяваме безжалостно кредитните карти и се наглеждаме до втръсванена висша мода и европейски дизайн. Малко преди полунощ се озоваваме наплощад Федерейшън - безплатният джазов концерт е събрал шарена публика.Седим на каменните стъпала на площада, топлим ръцете си с мисо супа отблизката лавка и аз вече серионо си мисля, че хотелът е абсолютноизлишен разход в този град - ние изобщо не се свъртаме в леглата си.Заразителната атмосфера на Мелбърн ни е превърнала неспасяемо в нощниптици.







Следващатасутрин правя още едно вълнуващо мелбърнско откритие - улица Дегрейвc.Тясна, къса, малка алейка свързваща гарата Флиндърс Стрийт с лъскавотовеликолепие на ситито. Безлюдна и зловещо празна нощем, с безличните сигаражни врати - затворени, окатинарчени, целите в графити. Ярка, шумна,претъпкана, ароматна, неудържимо привлекателна денем. Сбутана междувисоките калкани на стари сгради, задънена от екзотично-елегантнатаоблепена със син фаянс "Майорка Хаус", накичена с безброй овалнибизнес-табелки (като средновековна занаятчийска улица в Стара Европа),задръстена с невъзможен брой масички, чадъри, столове, сервитьори,минувачи. Едно от най-очарователните кътчета на северния бряг нареката. Едно от най-обичаните също. Невъзможно е да се намери свободнамаса. Някои особено настойчиви клиенти седят на обърнати каси и щайги,балансирайки кафетата в скута си. Спечелени сме безрезервно отбохемско-непретенциозната атмосфера, от аромата на белгийските вафли,френските палачинки, италианското мляно кафе, от кокетните миниатюрнивитрини на магазинчета специализиращи в четки за рисуване, дамскишапки, рециклирани канцеларски материали, бутикови шоколади. Келнерътговори с познато-роден акцент - турски студент, от Истанбул. Веднага ниразказва колко често ходел в София - имал там роднини и приятели. Дветемлади момичета на съседната маса не спират да бръщолевят на испански,възрастният мъж, който почти топи крайчето на разтворения си вестник вкафето ми е италианец, двамата бакпакъри, които се промушват междумасите - немци, по-нататък някой чете на френски. Нашият българскизвучи съвсем намясто сред вавилонското разноречие. Тръгваме си снежелание, за да осветлим с присъствието си друга мелбърнска институция- Кулата Риалто.







Най-високатабизнес сграда в Южното полукълбо е популярна туристическа атракция - отплатформата на 55-я етаж се открива невероятна гледка - 360-градусоваприказка. Вятър в косите, адреналин в кръвта - както може да се очаквана 250 метра над земната повърхност, 60 километра до хоризонта, сининебеса с нарисувани пухкави облачета (може и истински да са, ама сатвърде красиви, за да го повярвам). Слизането със скоростния асансьор едълго. Hе е за вярване, но има годишно състезание за изкачване на1250-те стъпала. И ежегодни победители, чиято награда е ... участие вподобно състезание в Емпайър Стейт Билдинг, Ню Йорк. Луди!







Зада не пренебрегваме несправедливо южния бряг качваме се и на неговатакула - Юрека, кръстена на миньорските златотърсачески вълнения всредата на 19-ти век и подходящо полазена от пълчища златни буболечки(Някакъв вид изкуство предполагам, но ми напомня ония зловещифантастични филми от времето на студената война с гигантски хлебаркинаселяващи планетата след ядрената зима. Тръпки ме побиват.) Тази пък енай-високата жилищна сграда в Южното полукълбо. Абе, отървах им вечесметката коя е по- и най- висока и в коя част на света, но едно е безспорно - височка е. Гледката не отстъпва на посестримата си от отсрещния бряг. Облаците - все тъй неубедителни.







Изобщо,в Мелбърн не липсват високи кули и впечатляваща архитектура. Най-мекоказано. В избиване на комплекси, от това че си няма толкова световноизвестна архитектурна емблема като сидненската опера, по-малкиятбрат-близнак е изпонастроил плеяда от уникални, запомнящи се,оригинални, поразително смели и красиви сгради, мостове, площади,комплекси. Огромният изкристализирал в асиметрична кристална решетка отметал и стъкло Площад Федерейшън беше цели два дни на върха на личнатами класация, докато не слязох на гарата на Южния Кръст - разлюлян океанот стоманени профили, перфектната буря от тръбна арматура. Сега съмраздвоена. В перманентно объркване и възхита.







Сещамсе за един особено горчиво споменаван от мелбърнци коментар - когатопрез 1956-та година Ава Гарднър била тук за снимките на "На брега" (пакна тема ядрени войни и свършека на света - страхотен филм, макар че азлично предпочитам римейка с Арман Асанте), актрисата се пошегувала(надяваме се), че Мелбърн е: “Идеалното място за сцена за kрая насвета." Е, как да не развиеш комплекси?!







Амада дойде да види сега! След (поредната) икономическа криза през 90-тестолицата на Виктория се съвзема бързо в началото на новото хилядолетиеи пак изпреварва всички по икономически показатели, културно развитие,строителство и иновации. Ако настоящата тенденция за увеличаване нанаселението продължава още няколко години Мелбърн отново ще бъденай-големият австралийски град. Най-красивият и най-чудният той вече е.







Кактоправилно отбелязва Марк Твен при посещението си в края на 19-ти век:"Австралийската история е толкова шарена и разнообразна... не звучикато история, а като колекция от красиви лъжи." Басирам се, че е ималпредвид Мелбърн.







Отбивамесе набързо и в Музея на Мелбърн. Най-големият в Южното полукълбо!Страхотен! За съжаление нямаме време за подробно разглеждане. Ще трябвада дойдем пак някой път. Непременно! Пропускаме залите с естественаистория (въпреки изкусително мамещите макети висящи от таваните иинтерактивните мултимедийни инсталации), но се спираме за момент преддве австралийски икони - Нед Кели и Фар Лап.







Първияте световно известен разбойник и банков обирджия, митологизиран вавстралийския народен фолклор като национален герой и борец засправедливост (със или без основание), превърнат в национален символсъс саморъчно изработената си примитивна броня (понастоящем изложена вЩатската библиотека на Виктория). Австралийският Робин худ. Повече от30 хиляди души подписват петиция за помилването му, но британскитезакони не прощават убийство на полицай - всички членове на бандата наКели намират смъртта си. Нед е обесен в Мелбърнския затвор. Канонизирани иконографисван посмъртно в безброй произведения на изкуството.Особено в картините на Сидни Нолан.(негов портрет на Нед Кели държирекорда за най-скъпо австралийско произведение на изкуството от продажба на аукцион – 5 милиона долара)И в пощенските кутии - няма австралийско село, квартал, градче, коетода не се фука с поне един преден двор декориран с впечатляващасамоделна пощенска кутия във формата на примитивно брониран хуманоид.Даже първият пълнометражен филм в света (!!!) е„Историята на бандата на Нед Кели”. Прожектиран през 1906 г. жъненебивал успех в Австралия и Англия.(Холивуд тогава още дишал прахта наЧудния Мелбърн - за сведение на госпожа Ава.)





Вториятот друга страна е колкото австралийски, толкова и новозеландскинационален символ. Също световно известен. Ако не сте го чували, можеда е, защото вероятно не се интересувате от конни надбягвания. Но заизкушените в този спорт Фар Лап е легенда.







Роденв Нова Зеландия (на Южния остров) като расов жребец, закупен отамерикански бизнесмен и трениран в Австралия, за трите години насъстезателната си кариера (По време на Голямата депресия през 30-те)Светкавицата (Фарлап е тайландската дума за небесен огън) се превръща вявление от международен мащаб - носител на най-високите залози в света.В едно състезание в Мексико спечелва 32 от общо 35-те обиколки.Кон-чудо! И после умира внезапно при неизяснени обстоятелства.(Съвсемнаскоро, след многократни анализи и разследвания, е окончателнопотвърдено, че бил отровен с арсеник. Умишлено. Вероятно отамерикански гангстери, чиито баснословни приходи от залози Фар Лапзастрашавал с нечуваните си резултати.)







Затова колко много австралийци и новозеландци обичали коня си говорифактът, че днес препарираното му тяло е изложено в една отнай-посещаваните зали в Музея на Мелбърн, скелетът му се радва на непо-малка почит в Националния музей на Нова Зеландия Те Папа, а сърцетона сърцатия жребец се намира в Националния Музей на Австралия вКанбера. Някои католически светци се радват на по-малко внимание.

Истинска национална светиня.

]]> Tue, 27 Dec 2011 22:55:00 +0000
Навалицата е невероятна. Улицата - задръстена с всевъзможни военнимашини и униформи. Двигатели боботят и ни заливат с миризма наотработено гориво. В една от тесните улички ни причаква танк! Накачуленс деца - мирна картинка. Небето - сиво, вятърът - влажен, студен.(Краят на април в Бризбън е още горещо лято. В Мелбърн не е ясно що засезон е.) Зъзнем и се провираме сред тълпата. Най-после се разкривапричината за стълпотворението - военен парад. Стегнат, лъскав, сърцат,дисциплиниран. Анзак Дей е - Австралийският (и новозеландски) ден нанационалните герои. Отбелязва се на годишнината от битката в Галиполи(25 Април 1915) В цялата страна се провеждат тържествени военнипроверки на разсъмване, почитат се падналите във войните, поднасят сецветя на паметниците на загиналите и предиобедът задължително завършвас военен парад. Окичени с медали, червенобузи накуцващи старчета -ветерани от Втората световна война, не по-малко декорирани участницивъв войните в Корея и Виетнам, по-младите - завърнали се от Ирак иАфганистан, завършващите всевъзможни военни и полицейски академии -сериозни, дисциплинирани в безупречните си униформи. Огромна част отмаршируващите са с поли. Нямах представа, че жените са толкова много вавстралийските сили за сигурност. Деца в скаутски униформи. Момиченца(от момичешките скаутски организации).

Духови оркестри блестят с лъснатите си инструменти. Сресани до блясъкконе със сплетени гриви и късо подстригани опашки тракат ритмично попаважа, велосипедни полицаи се движат в ято като на спортно състезание,автомобили и камиони в маскировъчни цветове и с явно специалнопредназначение (чиято природа аз не бих могла дори да гадая) ръмжат,знамена и шотландски полички се веят, шотландски гайди дуднат/пищят. Нобез танкове (с изключение на обърнатия на детска катерушка) и без онезистраховити ракетни носачи, които бяха едно време гвоздеят в програматана седмо-ноемврийските паради на Червения площад.

След армията и полицията, медалите и униформите, знамената и барабанитена улицата се изсипват в плътна маса зрителите - целият град се отправякъм Мелбърнския военен мемориал, който е една от централнитетуристически забележителности и разбира се е на списъка ми с места завиждане, но вече сме посинели от студ в летните си одежди иблагоразумно решаваме да се оттеглим в хотела.

Горещ душ, седем ката дрехи и сме готови за мелбърнски приключения.Дори след оттеглянето на парадната военна окупация улицата е шумна,пълна с елегантно и топло облечени хора, джапащи смело в локвите скожените си обувки. Моите зимни обувки са гуменки. И аз джапам, нопо-несмело. Извънземното днес се изживява като млада дама - издокараласе е със специално закупените за случая ботуши (абсолютно излишенаксесоар в куинсландския субтропичен климат) и не спира да ахка колконепостижимо елегантно се обличали мелбърнци. Което трябва да призная едоста набиващо се в очи. Дори за някой вперил поглед в краката си,стараещ се напразно да избегне плитичките тротоарни локви.

Гарата Флиндърс стрийт стейшън. Импозантна, огромна, строена по проектизбран с международен архитектурен конкурс в Златната епоха на ЧуднияМелбърн. Пандишпанено жълта с кафяво и зеленясали медни куполи.Просторна, кънтяща, с високи сводести тавани. Старомодният часовник наъгловата фасада е любимо място за срещи на младите мелбърнци. Очевидно.Пълно е с разноцветна шантава интернационална младеж. Докато чакамезелената светлина на светофара ни предлагат безплатни прегръдки(веднага се възползваме), брошурка в защита на яйценоснитекокошки(малко подтискаща и зловеща в описанията на жестоката им съдба),покана за рок-концерт на някаква апокрифна група в безизвестен бар (сприкачена подробна ръчно !!! рисувана карта как да стигнем дотам),заговарят ни на испански, питат ни колко е часа на английски (нищо чесме точно под часовника), а един униформен чичко с голяма старомоднакожена пощальонска чанта раздава на минувачите медни пенита -оригинални, спомен от първата световна война.

Принцовият мост ни прехърля от другата страна на реката. Убеждавам селично, че от водопада Яра-яра няма и следа. Днес никой не знае къдеможе да е бил. Но реката е все така сборно място - не разделяща, аобединяваща града. Зелена и спокойна влачи мътни води в иззиданото сикаменно корито. Наметнала се е кокетно с разностилни, разнокалибренимостове. Южният бряг е пешеходна зона, опасана с кафенета, ресторанти,шопинг-молове, казино, огласяна от улични музиканти, декорирана савангарден стрийт-арт. В пазаж под моста се крие от дъжда пазар наместните занаятчии и художници. Купувам няколко акварелни картички,Бояна разпознава в гръндж-музикантите представители на своята кръвнагрупа и се спира на раздумка, гледаме как художници рисуват идърворезбари дялкат, спираме се пред щанд със стари гармофонни плочи, ипред множество сергийки с ръчно правени бижута. Очите ми остават всложно заплетените филиграни на старинно изглеждаща брошка. Заговарямесе с дамата на щанда, която веднага ни пита какви сме и следпризнанието за българския ни произход продължава на чист български:" А,като сте от България, български говорите ли?" Сънародничка. От дългигодини в Австралия. Вече не се събира с българи и рядко си ходи вродината. Но искрено се радва на срещата ни, на чистия (макар и поварненски мек) български на детето ми. Настоява да й подари нещо и нени пуска да си тръгнем докато не напълва ръцете ни с визитни картичкиза контакти и изящни ръчно правени бижута - обеци за Бояна, деликатнаброшка за мен. Изтръгва обещание да се обадим непременно другия пъткато сме в Мелбърн и с един жест само разбива на пух и прах митовете занедружелюбните българи в чужбина и надутата арогантност на старатаемиграция.

Не че някога съм пила кафе край Сена, но в розовеещите ми представи назапалена виртуална пътешественичка парижките улични кафенета не сапо-различни от френското бистро в което спираме за обяд -току подмини-Айфеловата кула изтъпанчена над Арт-центъра. Масичките са изнесенина тротоара, под огромни квадратни чадъри, закотвени с вериги и бъчонкис бира. Като квадратни лодки на речния пристан, с червени плющящиплатна. Менюто прелива от френски думи и специалитети, газовиотоплители разливат уют под чадърите и забележително добра младежкагрупа свири популярни поп-рок парчета. Архитектурният дисплей отдругата страна на реката е умопомрачителен. (Списъкът с представените вцентъра на Мелбърн архитектурни стилове е две страници дълъг!) Безколебание поръчваме рататуи (френски вариант на Имам Баялдъ) с голямазелена салата, която вятърът мигом и без извинения отвява в реката.Патиците се изненадват приятно от неочакваната почерпка. Следващият мубурен порив повдига червеното платно(сега вече крило) на чадъра задно смасата и котвата-бъчонка и ги затътрузва към водата. В явен опит зажертвоприношение към речните божества. Срещу което аз по принцип не бихвъзразявала, ама в случая жертвените приношения включват още недопитотоми кафе и недовършения божествен крем-брюле. Втурваме се да спасявамересторантското имущество. Героично устояваме на ураганната мощ навятъра и спечелваме няколко ценни минути, през които сервитьорът успявада сгъне чадъра, лишавайки цялата конструкция от подемна сила. С общи усиля връщаме масата обратно насред пешеходната зона (не без известнизатруднения, тъй като пълната бирена бъчонка внезапно е станала тежка инеповратлива) под дъжд от ръкопляскания. Поднасят ни нови кафета (взамяна на изсърбаните от въздушната стихия) и бандата изсвирва песен понаше (на девойката) желание. Тръгваме си като герои.

Започвам сериозно да си мисля, че сидненци хич не преувеличават вехидните си твърдения, че мелбърнци строят толкова много музеи, галериии концертни зали, само за да има къде да се крият от пословичновраждебния си климат. Всъщност, май не е никак лоша идея. Я, данадникнем и ние в Арт центъра! Прекарваме интересно следващите два часасред спортни автомобили, мебели и прочие елегантен италиански дизайн отпървата половина на 20-ти век - гостуваща изложба посветена насемейство Бугати. Косите и обувките ни поизсъхват.

Само си подаваме пак носа навън и мигом ни обзема неустоималюбознателност - решаваме на всяка цена да влезем в най-близкия закритмузей. Какъвто и да е той. Оказва се Музеят на имиграцията. Многоподходящо разположен до реката в сградата на бившата митница донякогашните докове, откъдето започвали всички имигрантски истории.

Никога в живота си не съм ревала в музей. Не бях. Ама то за всичко си има първи път.

Непретенциозните нищо и никакви два етажа с колекции от лични вещи,дневници, писма, снимки, любителски филми на пристигнали в различниепохи имигранти не просто ме докарват до сълзи с откровенията си, ноуспяват да ме редуцират до перманентно подсмърчаща емоционалнаразвалина. С неспасяемо червен нос и видимо затруднено дишане. Крия седълго в тъмна стаичка, тапицирана от земята до тавана с паспорти - отвсички краища на света - но не откривам българския герб.

За пореден път се смайвам от аскетизма на корабните битови условия вреставрираните каюти от различни десетилетия. И от стоицизма напътниците. Неизбежно ги сравнявам със себе си: три-месечно плаванесрещу трийсет-часа полет; минимум 3 месеца в една посока за всякакореспонденция срещу съвременните комуникации в реално време -телефони, Скайп, Фейсбук; болести, бури, лоша хигиена, опасности срещупълнометражни филми, музика и първокласно обслужване. Несравнимо е. Ивъпреки това имаме толкова много общи преживявания - неизвестността,културният шок, самоопределението, борбата за идентичност, нуждата отпринадлежност, дискриминацията, стереотипите, носталгията, адаптацията,болката, разочарованията. Надеждата. Във всеки имигрантски разказвиждам себе си, детето си.

През сълзи два успявам да прочета, че повече от девет милиона души саимигрирали успешно в Австралия от "откриването" на континента. И почтитолкова са се върнали обезсърчени у дома. Звучи ми невероятно, абсурдно- толкова много неуспешни емигранти?! Не мога да си представя силата наразочарованието им. Трудностите на обратното пътуване. Дръпвам му пакедин рев - този път за неуспелите. Не съм доизтрила още сълзите си,когато ме застига друг потресаващ статистически факт - без драма, безстрашни картинки и сълзливи подробности, просто цифри, уж обективни ибезстрастни - днес повече от 200 милиона души на планетата живеят не встраната, в която са родени. Причините са най-различни - войни,преследвания, бедствия, катаклизми, икономически депресии, глад,емиграция, любов, опортюнизъм, но резултатът е един - съвременници смена най-голямото преселение в историята на човечеството. 200 милионадуши с повече от една родина.

Голяма част от експозицията е посветена не на исторически данни иартефакти, а на един мъгляв, трудно поддаващ се на количествениизмервания и визуални изображения въпрос - този за австралийскатанационална идентичност. Кой е австралиец? Какъв е австралиецът? Покакво ще го познаем? Аз австралиец ли съм? 200 години нескончаемаимиграция правят отговора все по-неопределен, по-труден, но и всепо-важен, по-остър. Изложбата се фокусира върху това как нашетокултурно наследство, език, вярвания, социална среда влияят върхусамоопределението ни и отношението ни към другите. Не само външността,имената, облеклото, акцента, но дори второстепенни неща като храненето,любимите цветове и музикалните ни предпочитания чертаят невидимиграници. Разделят ни и ни противопоставят. Превръщат се в бариери илини сближават. Дребни неща като забрадката, татуировката, тюбитейката,необичайното име, екзотичните подправки в обяда ни издават катодругоземци и не ни оставят голям избор - или превръщаме фереджето взнаме на личната си битка за опазване на културната си принадлежност,или променяме името си в опит за мимикрия. Аз отдавна съм се отказалада съдя. Но и не мога да съм безразлична.

С известно удовлетворение установявам, че не съм единствената ревла взалата. Никой не може да остане хладнокръвен сред десеткитесърцераздирателни интервюта и разкази от първа ръка на австралийци отвсякаква възраст и произход за случки на неволна или съзнателнадискриминация в трамвая, в голямото междучасие, на улицата, вмагазина. За чудодейната изцелителна сила на добрата дума, непобедиматамощ на подадената ръка, трудните уроци на толерантността. Всички смепреживяли болката, объркването, безсилието, шока на тези моменти.Всички имаме подобни случки за разказване. Окончателно ме разбиваколекцията от лични вещи, пренесени през половината земно кълбо - каквоизбираш да вземеш със себе си, когато трябва да събереш живота си вкуфар? Абсурдната сантиментална непрактичност на майчината сватбенарокля, любимата детска играчка, старинното огледало, албумът съсснимки, колекцията от кибритени кутийки, личните съкровища. Едноизстрадало еднооко плюшено мече ме вкаменява - разпознавам в негоблизък родственик на любимото излиняло мустакато коте, което дъщеря мимъкне непоколебимо от континент на континент, независимо от възрастта,разстоянията и ограниченията за ръчния багаж.

Вече навън, в неистова схватка с мразовития вятър (ама наистина в койсезон сме?), подминаваме пак рекламния плакат на изложбата "Кой съм аз?Кои сме ние? Къде принадлежим?" Чудя се колко ли хора на планетата същокато мен и детето ми нямат еднозначен отговор на този най-важен ипривидно най-простичък въпрос.

След края на работното време на музеите единствената ни надежда заподслон е ... трамваят. Историческа дървена мотриса вози безплатнотуристите по кръгов маршрут, свързващ повечето популярни за пришълцитеатакции. През мокрите прозорци различаваме в тъмното гръцката колонадана грамадата на Парламента - реликва от времето, когато Мелбърн бил всепак, макар и за кратко, австралийска столица, мрачните готически аркипо зловещата фасада на затвора - ако не беше толкова студено щяхме катонищо да се включим в нощната туристическа разходка там. Ама във времекато това единствено разумно ни се струва да дирим душевен комфорт вдомашно приготвената храна и червеното вино на една от най-известнитемелбърнски улици - Лайгон стрийт.

Андиамо! Ма беле! Мама миа!

Има си причина да е известна Лайгон стрийт. Даже не една, а цялкилометър от причини, нагъчкани плътно една в друга, задръстилиуспешно, до дупка и двата тротоара на иначе незабележителната улица.Мелбърнската Мека на пиците, спагетите, капучиното, тирамисуто и изобщовсичко италианско. Малките семейни ресторантчета са нахвърляли масичкии столове по тротоара с такава гъстота, че вечерящите непрекъснаторъгат неволно съседите си по маса с лакти, не могат да отместятстоловете си от страх да не прекатурят съседната маса и от немай къдеси седят кротко и продължават да нагъват антипасто, канелони, прошутои кианти. Нещастните минувачи се промъкват в индианска нишка средпрофучаващи сервитьори, главозамайващи вкусни аромати,животозастрашаващо италианско ръкомахане и неподправено оглушителноиталианско красноречие. По продължението на еднокилометровата улицаняма нито един свободен стол. Кандидатите за питателна вечеря чакаттърпеливо на опашка, хранещите се преглъщат гузно ( но с не по-малъкапетит) под укорителните погледи на гладната правостояща тълпа. Лекообезсърчени и освирепели от глад пресичаме улицата и продължаваме ловкода се промушваме сред пируващите по другия тротоар. Тук забелязвамеизвестно разнообразие - турски гръцки, ливански, еврейски ресторантчетаса се сгушили сред италианското мнозинство. И най-после ни излизакъсметът - миниатюрна кръгла масичка с два стола точно се освобождава иние ловко се наместваме в сбутаното ъгълче до бордюра. Сервитьоркатазастила масата с квадрат чиста бяла опаковачна хартия и изстрелва внечленоразделен речетатив специалитетите на вечерта. Хич не се иопитвам да слушам. Просто ги поръчваме всичките. Тя записва поръчкатани на бялата хартиена покривка.
След салатите и минестронето, спагетите и пиците, чесновите хлебчета ипържените маслини, червеното вино и горещия шоколад, джелатито ишоколадовата пица не се и опитваме да се надигнем от столовете.Предаваме се напълно на гравитацията. Допиваме си кротко ликьорчетата скафето и бавно дообираме шоколадовите трохи в чинията докато бузите ниаленеят(от алкохола, милионите погълнати калории и огъня на газовияотоплител), а краката ни леденеят (от влагата, студа и зимния вятър нааприлския Мелбърн). Блаженството забавя стрелките на часовника. И нашияметаболизъм. Замръзнали сме в безвременен мехур на щастливо опиянение.Когато след цяла епоха на консуматорска наслада най-после събираме силида се надигнем от местата си е вече полунощ. С безброй извинения,смушквания и настъпвания се запромъкваме в ненамаляващата навалица къмкасата - в най-далечния и труднодостъпен вътрешен ъгъл на заведението,естествено. Току до разпалената открита пещ за пици. Нося си прилежнооткъснатото ъгълче на покривката, което предвид дължината на поръчкатани е има-няма един метър - бих могла да си го облека при нужда.

Чевръстият ухилен неспирно дърдорещ мургавичък италианец нанеопределена възраст зад щанда се представя като собственик назаведението. Тони. Раздава ни визитни картички (от които научаваме, чесме вечеряли в "Андиамо ристоранте"), докато пробутва задължителнитеиталиански комплименти (бела, белисима, ала-бала) и набира съссветкавична скорост цифри по клавиатурата. Някъде към края на поръчкатасе сепва и ни поглежда стреснато: "Това вашата поръчка ли е?" - подавами за инспекция дългия ферман. "Нашата е." - кимаме доволно с преялиусмивки. "Сигурни ли сте?" - вече сериозно разтревожен настоявакръчмарят и зачита избрани пасажи от папируса. Слушаме го с интерес ипак кимаме щастливо: "Сигурни сме." Не ни е за първи път да сащисамересторантьорите с неподозирания си капацитет, но това тук е наистинадостойно за възхищение (или срам) постижение. Истински разгул исамозабрава. Като стига до сладоледите и шоколадовата пица потресениятиталианец галантно заявява, че кафетата са за сметка на заведението изаключава щастливо: "Мама миа!"

Подавам му кредитната си карта. Миг-два на неловко премятане междупръстите и тъмните очи ме пробождат с подновена тревога: "Тази карта ена Комънуелт банк." "Ъ-хъ." - потдърждавам без много чувство, щото несъм особено впечатлена от прозрението му - пластмасата си енай-надлежно надписана с името на една от най-големите австралийскибанки, дори децата познават символа с жълтото квадратче. "Имате лидруга карта?" - пита Тони и аз автоматично, без да се замисля, подавамдебитната - по навик - на много места в малки частни бизнеси не приематкредитни карти. Пак същото неуверено суетене без пластмасовиятправоъгълник въобще да стигне до четящото устройство: "Ама тя пак е насъщата банка." Ами, да, представи си! - мисля си вече с раздразнение.На глас се опитвам да съм любезна: "Да, и двете ми сметки са все всъщата банка." С невероятен артистичен талант дребният италианецпроплаква в изненадана агония: "Ама вие не сте ли чули?"Неизразителните ни физиономии издават, че не сме. "Комънуелт банк тазисутрин обяви фалит. Всички сметки са затворени до второ нареждане." -ръкомахат илюстративно ръцете му в посока към гъгнещия в нишатателевизор. На мен не ми трябва ни артистизъм, ни талант, за да изцвиляс много убедителен потрес: "Моля?!?!" "Как, нима не сте чули?! Отсутринта новините само това повтарят. Наистина ли не знаехте?!" -блястят съчувствено черните очи. Не само, че не знаехме, ами и шокът отужасната новина е твърде силен, за да реагираме. С парализиран мозъкпреравям старателно джобовете и чантата си с надеждата да съберадостатъчно пари в брой да си платя сметката. Детето добавя мълчаливошепа монети към купчинката на тезгяха. Не стигат. Поглеждамвъпросително италианеца: "Ами сега?! Нямам достатъчно." Очите му почтисе просълзяват от дълбоко съчувствие и после издайнически заблещукват схумор. Залива се в гръмогласен смях, който видимо стряска хората наблизките маси. "Майтап, бе! Само се пошегувах! Ама се хванахте, а?" ивече плъзга кредитната ми карта в устройството. Облекчението ме заливакато кофа с вода. Студена вода. Усмихвам се малко насила, защотошоковете ми идват твърде много и твърде скоро след твърде обилнатавечеря и твърде силното вино, за да ми е наистина смешно. Следуспешната електронна транзакция посягам да си взема изстраданата касовабележка. Небрежно, без да гледам. По пръстите ми изненадващо полазвабърза огромна многокрака хлебарка. С дълги антени и прозрачни крилца.Писъкът ми разцепва оглушителната какофония на ресторанта. Успявам даподскоча поне половин метър на място. (Въпреки огромното допълнителнотегло на погълнатите италиански специалитети. ) Докато да забележа, ченасекомото е безобидна пластмасова играчка вече скачам неконтролируемо(като едно време по митингите "Кой не скача е червен!") и тръскам ръцев див невротичен танц, събаряйки всевъзможни панички, листовки ибоклучки покриващи обилно касовия апарат. Бояна ме прегръща усмирителнов напразен опит да ограничи пораженията, италианецът се превива изадушава от смях сред хвърчащи визитни картички и касови бележки, авсички живо в заведението ни е зяпнало безмълвно като на нямо кино.

С мокро от сълзи лице и още хълцащ от смях Тони ни изпраща до тротоара.Разделяме се с прегръдки и целувки, заръки и обещания да дойдем пак. Несме направили и две крачки, когато зад гърбовете ни се срива сподобаващ трясък камара чинии. Обръщаме се точно навреме, за да видимсмешните пози и отчаяните усилия на случайни минувачи да уловят въввъздуха и спасят поне частично кулата от изсипващи се на паважа съдове.И превиващият се от смях Тони. Всички чинии се оказват пластмасови,нечупливи. С изключение на двете порцеланови, които италианецът блъскаедна в друга, за да създаде убедителна звукова картина. Нелепонаклякалите скупчени минувачи се изправят един по един и след секундноколебание се присъединяват към заразителния му смях. Шегаджия. Как даму се сърдиш?!]]> Tue, 27 Dec 2011 22:52:00 +0000
Всяко австралийско клише, което ви дойде наум - затворници, коали,крокодили, бумеранги, аборигени, операта в Сидни, Харбър бридж,сърфисти, каубои, пустини, камили, акули и рифове - няма нищо общо сМелбърн. Ни-щич-ко. Мелбърнци са хора цивилизовани и културни, изискании с вкус, с високи претенции към себе си и към другите (особено къмостаналите австралийски щати). Аристократи и ценители на изкуствата.Култивирани и зрели. Те не яздят коне из нажежените червените пясъци,не ловят крокодили из калните тропически джунгли, не се вдетиняват посърфистките плажове, не споделят затворническото минало на другиавстралийски градове и са виждали бумеранги в музея. В многотомелбърнски музеи. Ако ли пък решат да идат на опера, предпочитатвисоките акустични качества и семплата непринудена елегантност намелбърнската такава пред прехвалената парвенюшка показност насидненската архитектурна емблема.(Която, всеки мелбърнец с готовност щеви увери, е красива само на снимка и отдалече. Отблизо е стара игрозна, олепена с фаянсови плочки, а отвътре - още недовършена.) Сдруги думи - Мелбърн не е типичен австралийски град. И много се гордеес различността си. Ами, какъв е тогава, питаме наивно ние. И намирамеотговора още в първото изречение на всеки туристически справочник,статия, книга, реклама, филм и уебсайт, посветени на втората най-голямастолица в Австралия. Еднозначно, без изключения, без вариации,комбинации или пермутации е винаги описван като ¨европейски¨.По-европейски. Най-европейският!

Мелбърн е италиански, гръцки, еврейски, полски, руски (Е, и тук-тамекитайски). Елегантен, сдържан, класически, модерен, делови, артистичен,разгулен. Космополитен. Въплътил носталгията по далечния европейскиядом на своите основатели и жители, идеализирания спомен за културнатаеклектика и рафинирана цивилизованост на Стария континент. Мелбърн ематериализирана метафора на европейското. Хипербола. Кондензиранекстрат. Квинтесенция на всяко европейско клише. Културен бонзай,събрал в един единствен град цялото разнообразие и многопластовост наСтария свят. С какво се фука Европа? Френски шик, италиански дизайн,модни бутици и дефилета, дизайнерски къщи и изложения? Мелбърн емодната Мека на Южното полукълбо. Цяла Австралия, барабар с НоваЗеландия ходи да пазарува в Мелбърнските легендарни молове, поръчвасватбени рокли и вечерни тоалети от мелбърнски дизайнери, копирапрически, грим и нови стилове от мелбърнските минувачи и модни ревюта.Европа се слави с разнообразна и изискана кухня - кеф ти френска, кефти средиземноморска, кеф ти турска и арабска. Мелбърн също. Храната екачествена, прясна, изобилна, по домашному непретенциозна или превзетоестетична, автентична,традиционна или екзотична, от всяко кулинарнокътче на планетата. Европейска архитектура? Мелбърн е мечтата на всекистудент по архитектура, с изящни образци от всеки архитектурен стил наминалите две столетия и още хиляди заемки от всеки друг историческипериод и географска точка по света. Плюс образци на някои отнай-авангардните съвременни тенденции. Европейска растителност? Ми то вМелбърн друга няма. Европейски езици? Всичките. Музеи, галерии,университети? Повече отколкото можете да си представите. Спектакли,изложби, концерти, фестивали? Никой уважаващ себе си съвремененизпълнител и творец не пропуска да направи турне до Мелбърн.Фестивалите са повече от дните в годината. Какво друго? Формула едно?Има. Широки булеварди? Има. Река в центъра? Има. Мостове? Всякакви.Пристанище? Има. Плажове? Аха! Трамваи? Мелбърн поддържа най-голяматаградска трамвайна мрежа в света. Влакове? Всяка минута. Лодки пореката? С дузини. Нощен живот? И то какъв! Човешки тълпи? Нескончаемпоток. Пазари? Огромни и невероятни. Паркове? Много и всякакви. Коннинадбягвания? И още как! Зоопарк? Естествено! Стадиони и олимпийскибасейни? Какво, не помните ли олимпиадата в Мелбърн през 1956-тагодина?! Улични музиканти, художници и палячовци? С лопата да ги ринеш.Туристи? Безчислени. Европейци? С милиони.

Мелбърн е австралийският Париж, австралийското Милано, южнопланетниятРим, австралийската Прага, антиподната Варшава, презокеанската Атина(Мелбърн е вторият по население гръцки град на планетата). Три пореднигодини избиран за най-добър за живеене град. В света!!!

Само едно нещо не е Мелбърн - столица на Австралия. А, защо???? Хм, помного интересна причина, която ... ще ви разкажа при следващата ниср-реща. Тра-ла-ла, тра-ла-ла, лека нощ, деца!

Добре де, добре де, няма да ви карам да чакате до утре(Педя човек лакътбрада ме докарваще до бяс с този си маниер на времето) ще ви разкажаоще сега.

Приказка за два града
(да не се бърка с Дикенсовата такава, градовете може да си приличат,но не са същите, ако и Мелбърн да напомня на Париж, а Сидни на Лондон)

Имало едно време в едно далечно царство государство ... Кога започваисторията на един град? Ами, според мен, с пристигането на първитежители. Дали е било преди 45 000 години, или само преди 15 000 години енезначителна подробност, която ще оставим на археолозите иантрополозите да доизясняват. Това, което се знае със сигурност е, чеот тогава досега Мелбърн е бил повече от веднъж на дъното на океана,поне веднъж е преживял последиците от глобален ледников период,вулканична активност, настъпваща пясъчна пустиня и многобройни пожари,с които местните аборигени контролирали развитието на растителнитевидове и осигурявали паша на ловуваните от тях тревопасни животни.Горе-долу по времето, когато египтяните строяли пирамидите си ландшафтана Мелбърн най-после добил вида, който ще плени първите европейскизаселници с изобилна зеленина, удобен залив, пълна с риба река,вълнисти хълмове и живописен водопад, наричан от местните аборигенскиплемена със звучното име Яра-яра (от който днес няма и следа).

Първата британска заселническа флотилия, състояща се от два кораба съсзатворници и заселници пристига през 1803-та година. По ирония насъдбата, сред всичката пищна зеленина и изобилие на живот наоколо, теизбират крайбрежен район със слаби песъчливи почви и лошо качество наводата, който само след няколко месеца довежда търпението им до точкатана пълно отчаяние и в крайна сметка цялата компания се изнася по многоанглийски, организиран и цивилизован начин в посока към Тасмания, за даоснове (този път успешно) затворническа колония в Хобарт, оставяйкислед себе си един-единствен свидетел на провалилата се заселническамисия - избягалият затворник Уилям Бъкли. Така Мелбърн остава извънобщото затворническо минало на другите австралийски градове. Като чернаовца. Или бяла врана.

Следващите бели заселници ще стъпят на мелбърнска земя 32 годинипо-късно. През 1835-та година тасманийският предприемчив бизнесмен ДжонБатман достига с лодка нагоре по течението на реката до величественияводопад Яра-яра и произнася историческата фраза:"Това ще е мястото заселото." После скоростно закупува 202 000 хектара земя от местнитеаборигенски племена и основава селище на северния бряг на реката. Шестмесеца по-късно към него се присъединява Джон Паско Фокнър - син назатворник от Тасмания, човек с огромен потенциал и безгранична амбиция,който вече бил основал свое малко селище в района. Двамата ставатоснователи на бъдещия Мелбърн. (Който по онова време бил известен сразлични имена - Батмания, Дътергала.)

После нещата малко се объркват - назначеното от Короната правителство вНов Южен Уелс обявява договора за закупуване на аборигенска земя заневалиден. Земята е на кралицата, а не на аборигените и основателите нановото селище се оказват самонастанили се нарушители на закона. Етотака започват вечните междуособици на Сидни и Мелбърн, преплитат сесъдбите им и в историята завинаги ще останат свързани като сиамскиблизнаци - безкрайно опитващи се да нядделеят над другия, в безконечниразногласия, но в неразривно единство. Ин и Ян. Единство впротиворечията. Дуализъм, който ще определи облика на двата града, щесложи началото на интересна национална история, ще формира характера наедна от най-интригуващите държави в Новия свят, ще пребъде през временана икономически разтеж и финансови кризи, национално самоопределение исветовни войни, и малко куриозно, но - ще стане причина запострояването на нов град - Канбера.

Но за това после. Междувременно губернаторът на Нов Южен Уелс проявилблагородство, затворил си очите за дребното нарушение и позволил нановооснования град да остане като административен център на регион ПортФилип в Нов Южен Уелс. Изработен е първият кадастрален план на града, апрез 1837-ма името му е официално променено на Мелбърн. (По името надебърширско село, в което живеел по това време британският министърпредседател. Тия британци ще ме спукат от смях с подмазваческата сисистема за избиране на географски названия. На мен Батмания ми харесваповече.)

Времената били трудни в новата колония, особено без безплатниязатворнически труд, на който дължали до голяма степен просперитета сиСидни и Хобарт. Заселването вървяло бавно, градът бил много по-малък,селски и нецивилизован в сравнение със Сидни, но все пак след няколкогодини кралицата обявила Мелбърн за регионална столица и Порт Филипнай-после станал независима колния през 1851-ва. Нарекли яВиктория.(Няма дори да уточнявам на кого и защо.)

И тук идва ред на най-голямата ирония в историята на Австралийскияконтинет. Нов Южен уелс позволява отцепването на най-южната ситеритория (и развалянето на съвършенната геометрия на щатските граници)с нежелание, но все пак с типично английско благородство и без излишносъжаление, тъй като новата колония не давала вид да е с нещо ценна испециална. Нито била твърде плодородна, нито особено доходоносна,малка, изостанала и непретенциозна, по-скоро тежала на бюджета наСидни. И ново-южно-уелсци мъдро й предоставили независимост, един виднатирили я да се оправя сама(типичен английски прагматизъм).

Точно преди откриването на невероятните златни залежи във Виктория. Най-богатите в света.

Мащабите на последвалата златна треска били невиждани и нечувани всветовната история. Само за първите три месеца населението на Мелбърнсе удвоило и надминало най-големия дотогава град - Сидни. Послепродължило да се увеличава експоненциално. Взривообразно. Също катобогатствата на града. Заедно с невъобразимите количества злато вхазната на новата столица растяли и амбициите на градските управници,самочувствието на жителите й, славата й сред емигрантските общности посвета. Мелбърн бил превзет за отрицателно време от ирландци, германци,китайци и представители на десетки други националности, загърбвайкибързо британския си произход, неизбежно превръщайки се в столица наинтернационализма и мулти-културализма. Скоро в центъра на главоломнозабогатяващия град заиздигат снаги величествени обществени сгради,опват се широки (по парижки образец) булеварди, разстилат се безкрайнипалаткови лагери(единствен подслон за новопристигналите имигранти,които се изсипвали от корабите с десетки хиляди). Банките никнат катогъби след дъжд, бизнесите се множат и посперират, основана е първатаавстралийска монетарница и първата австралийска стокова борса. Ценитена имотите растат спекулативно. Всички други цени ги следват.

През 1880-та година Мелбърн е вече най-богатият град в света.Най-скъпият. Най-мечтаният. И вторият най-голям град на Великобритания(след Лондон).

В края на 19-ти век (през 80-та и 90-та) домакинства две грандиознисветовни изложения, които на свой ред привличат нови посетители,каймака на света, и стимулират още по-мащабно строителство(включителнонай-високата сграда в света), още по-високи цени, повече блясък, ощеповече престиж, слава, забавления, шум, чудеса и светлини. Панаир насуетата. Мечтата на света. Пъпът на вселената. Британски журналист оттова време(световно неизвестен иначе, но и до днес споменаван скрилатата си фраза) използва в своя статия израза "Чудният Мелбърн". Ипрякорът просто залепва на новобогаташкия град на чудесата, превръща сев нарицателно, мото, емблема и обичана фраза за всички мелбърнчани. Доднес.

Да, наистина - Чудният Мелбърн! Град за чудо и приказ!

Не ще да е имало много българи тогава в Мелбърн, защото нямало кой дакаже на мелбърнчани, че "много хубаво не е на хубаво" и всички билиискрено и жестоко изненадани от спукването на финансовия балон.Икономическият колапс бил светкавичен, тотален и страховит (Е, ние смевиждали и по-лоши, ама както вече стана дума, българската мъдрост иопит били рядкост по австралийските земи по ония времена). Банки,финансови институции и частни компании фалирали с десетки и стотици,засягайки икономиката на цялата страна и хвърляйки Австралия в първатай Голяма депресия. Имиграцията спряла. Светът се стъписал. Златната муавстралийска мечта бързо станала обеца на световното му ухо.

О Кей, да си представим сега за момент, че сте един сидненец в тазиситуация. Как ще се повлияят чувствата ви към съседското парвеню, а?Към разгулния брат-близнак, от чиито запои вас ви боли глава? Не стигаче се отцепва подмолно и лукаво точно преди да открие златните сизалежи, не стига че ви отнема първенството по всички показатели,изсмуква населението на вашия град и задържа развитието му, не стига чее фукльо, прахосник, мегаломан и циркаджия, ами и съсипва икономикатана страната(да не говорим, че едва не запалва гражданска война покрайвъоръжените миньорски протести в Юрека)! Как смее?!Колкото и да стеблагородни, колкото и да сте толерантни, каквито ще аристократи на духада сте, признайте си, че ще ви хване яд. Аз бих била направо бясна.

Ами, чудно ли е тогава, че преговорите за обединение на австралийскитеколонии в обща федерация буксували? Двата най-големи града си ваделиочите за щяло и нещяло, плюс че имали един куп сериозни, обективниразличия да преодоляват (не на последно място разногласията по въпросаза митническите обмитявания - за колония изцяло зависима от износа навълна и вноса на всичко останало роблемът не бил хич маловажен).Истинско чудо на британската политическа толерантност, дипломация идобра воля е подписването на договора през първата година на 20-ти век.Което е рождената дата на съвременна Австралия. Но на свой ред отваряедин особено щекотлив въпрос - кой град да бъде столица на новатадържава?

Най-старият? Или най-големият? Най-стабилният? Или най-богатият? А?!

Не. Не, не и не. Решението е соломоновско и гениално. Озитата най-послепроявяват малко оригиналност и обявяват за столица на Австралия ...несъществуващ още град. Разположен според детайлните инструкции вновоподписаната федерална конституция "на територията на Нов ЮженУелс(забележете - изрично не във Виктория), но на поне 100 мили отСидни"(Това ми напомня принципа "и на Вуте да му е зле". Понякогапросто неудържимо ми се приисква да съм муха на стената в залата,където се вземат подобни съдбовни исторически решения - колко драма ипреодоляни емоционални изблици са прикрити в подобна засуканаформулировка!) Новият град ще се казва Канбера (И като никога не екръстен на селото или съпругата на някой губернатор!). А допострояването му за временна столица (чак до 1927-ма година) ще служиМелбърн. Разнообразни правителствени институции продължават дафункционират от Сидни и Мелбърн до средата на века и даже след това.По-сложна столична организация е наистина трудно да се измисли. Евала!

Та, ето значи, затова Мелбърн днес не е столица на Австралия.

Но е все така мечта на половината свят (другата половина просто още нее чувала за него - или е невръстна, или неграмотна, или няма достъп доИнтернет)

Аз не съм в никоя от гореизброените категории, тъй че естественомелбърн ми е мечта - голяма и отколешна. От онези горещи желания,закоито Майка Тереза предупреждава, че има повече сълзи проляти посбъднати мечти, нежели по несбъднати.

Мелбърн на екс

В продължение на половин година ми се налага да ходя в Мелбърн служебно- за по един ден всеки две седмици. Ранен сутрешен полет, такси отлетището до офиса, късен обратен полет, недоспиване, на другата сутринпак на работа. Безсмислено пропиляни часове по летищата, излитания,кацания и бързо профучаващи край колата сгради. Зърнат на кръстовищетотрамвай, ярка дъга над мокрите от дъжда стъклени грамади, все същатаквартална гледка през прозореца на все същата конферентна зала, бързазабежка до близкия изгорен от сушата парк през обедната почивка, патицив езерото, купчини лъскави туристически брошури (от информационнияцентър на летището)- обещаващи, мамещи, подигравателни, безмилостни,разказващи,показващи онзи Мелбърн, който аз все не мога да видя.

Мелбърн набързо. На тъгъдък. С прибежки и прехвърчавания. С отложениполети и закъснявания. Като глътнато на екс щампанско - безудоволствие, припряно, без елегантност. Като горчиво лекарство. "Послепервого стакана не закусываю."

При все че Бризбън и Мелбърн са в една часова зона все пак се налага дапремествам стрелките на часовника - напред и назад, напред и назад допълна обърквация, ошашвация и дезориентация - защото в Куинсланд синямамаме лятно часово време. Което си е съзнателно взето решение нащатско ниво (каквито и да са безумните аргументи за подкрепата му) иние си се гордеем с него, но то разбира се дава повод на мелбърнци дасе заяждат, че Бризбън бил с един час и 50 години назад от Мелбърн.Фукльовци!

Голямата слава на Мелбърн е климата му. Да не си помислите обаче, че сеслави с добро! Столицата на Виктория предлага най-изгодната климатичнасделка в света - четири в едно. Демонстрира 4 сезона в един ден - можеи сняг да ви вали, и дъжд да ви пере, и слънце да ви опърли, и ураганенвятър да ви издуха. Малко преувеличено - мислите си - и аз така. Порадикоето пътувам с памучен костюм и затворени обувки - компромис междукъсите ръкави и джапанки, с които ходя в Бризбън и шлиферите ишалчетата, които си представям, че са подходящи в още пролетнияМелбърн. Утринната светлина е ярка и бистра, ветрецът хладен, зеленитекорони на дърветата в сочното зелено на пролетта, още неопърлени отогъня на лятото. Потръпвам зиморничаво в лекото си сако. Обеднатапочивка ме сблъсква с мощта на мегаватово лъчение отговорно занай-страшната мелбърнска слава - опустошителните пожари. 35 градуса. Насянка!!! На това ли му викате пролет, бе?! Обувките ми се нажежаватнепоносимо. Докато да намеря сянка да се скрия и носът ми вече се езачервил като на полска туристка. Ако не беше яркото му болезненодоказателство, късно вечерта щях да си мисля, че съм сънувала обеднитежеги, докато треперя неудържимо, прекосявайки летищния паркинг. Цифритена електронния термометър ме огряват улсужливо с кехлибарено зарево - 8градуса. М-да. 4 в1.

Следващите бързи, задъхани посещения са все в същия дух. Разнообразениот пролетни дъждове, градушки, горещи вълни, повреда на трамвайнителинии, която успешно превръща целия град в лудница, летни пожари, суша,служебни вечери в елегантни ресторантчета в Сейнт Килда, Формула 1,конни надбягвания (последните две - зърнати само отдалече вкафе-паузата). Все същите скучни тричасови полети. И все същите шарениброшурки. "После второй тоже не закусываю."

Накрая естествено ми писва от нездравословната диета на глътнатото наекс шампанско. Грабвам Пътешественичката и я водя в модната столица наАвстралия. За уикенда. С леко въоръжение - само с фотоапарат икредитна карта. Този път смятам да замезим.]]> Tue, 27 Dec 2011 22:50:00 +0000
А сега,де!

Подсказвам: отговорът е не само най-големият военен мемориал в света,но и един от най-популярните туристически маршрути в Австралия. Напрактика най-популярният. Винаги в топ 5. И даже номер едно. Понякога.

Добре де, ако още не се сещате, четете нататък.

Да предположим, че сте кмет на малко крайбрежно градче в югоизточнаАвстралия в края на Първата световна война и станете свидетел нанерадостната съдба на завръщащите се от фронта войници - не саморанени, с психични травми, но също загубили пред-военната си работа,често неспособни да се адаптират отново и отчуждени от семействата си,без доходи и без перспективи в ширещата се следвоенна криза. Каквобихте направили, за да им помогнете? Аз честно казано не знам, нищо неми хрумва, но за щастие жителите на градчето Гилонг (и цяла Австралия)имали късмет с много по-кадърен от мен градоначалник, който видял вразгръщащатa се пред очите му национална драма не повод за вайкане, ауникална възможност. Повод да се създаде нещо стойностно, нещо което несамо да осигури занимание и препитание за хилядите завърнали се отфронта обезверени мъже, но и да остане за бъдещите поколения катограндиозен мемориал на загиналите в най-голямата война в историята -Великата световна война (Тогава никой още не подозирал, че мнозина щедоживеят да бъдат свидетели на дори още по-страшна и по-кръвопролитнатакава. И още не ги номерирали.). Името на кмета е Алдерман ХауърдХичкок, а новаторската му идея била да построи Великия Океански Път.
Защо пък "велик"?
А, защо пък не?! Според мен кметът Хичкок имал великолепно чувство задрама и успешен маркетинг - великите неща се продават много по-успешно,великите идеи намират повече поддръжници, великите начинания привличатповече финансиране и интерес от медиите. Великите неща остават висторията. Загиналите във Великата война заслужавали мемориалът им дабъде велик. Нещо като австралийска версия на "Велик е нашият войник.Велик, велик, велик!"

Добре де, велик, ама какво път толкова - път, чуди се всеки, който не еимал късмета да се повози по 251-километровата спираща дъха серпентина.Ами, това: пропътуването на цялото растояние от 251 километра билоабсолютно немислимо по суша до края на 19-ти век и малките градчета,накацали по отвесните скали и приказните плажчета на едно отнай-красивите крайбрежия в света се свързвали помежду си и с останалиясвят само по море. Дори в началото на 20-ти век сухопътната екскурзиямежду две съседни селца траела с дни. Водният транспорт и снабдяване отсвоя страна не били никак надеждни, тъй като океанският бряг в точнотази част на света имал сприхав и недружелюбен нрав - повече от 700кораба са круширали или изчезнали по крайбрежието на щата Виктория и170 от тях са намерили края си именно край опасания от Великия океанскипът долен десен ъгъл на континента. Та така - построяването на път билоотколешна мечта на жителите на тези забравени от всички непристъпниотнийде пущинаци, но разбира се нямало пари. (Това да звучи познато?)

Кметът Хичкок основал тръст и започнал активно набиране на средства,включително големи суми, изкрънкани от федералното правителство и отщата Виктория в помощ на завърналите се от фронта войници.Стрителството започва с първа копка с кирка през 1919-та година ипродължава до 1932-ра с все същия основен инструмент.



Само с кирка, лопата и количка, с голи ръце и гол инат, с отчаяние ипредимно от безизходица, може би понякога с вдъхновение, но винаги вмизерни, невъобразимо лоши битови и хигиенни условия героите отвойната, а по-късно и пострадалите от депресията прокарват път през 250километра отвесни канари, надвиснали над изгризания от океанаюгоизточен австралийски бряг. В памет на загиналите си другари. И снадежда за бъдещето. Най-красивият автомобилен маршрут в света! Пресатане се свени да го сравнява и класира далеч пред такива интернационалнилидери в главозамайващите гледки като френската Ривиера, Сан ФранцискоРоуд и прохода Були в Нов Южен Уелс.



Официалното откриване било грандиозна, величествена гледка натържествено дефилираща процесия от 40 автомобила, начело с губернатора,стотици посрещачи подредени в шпалир във всяко от свързаните чрезВеликия Океански път градчета и селца. Личният автомобил на Хичкок същоучаства в процесията, макар, че Бащата на пътя, както остава известен висторията, не доживява да види отрочето си.



Този триумф на на пътно-транспортната инженерна мисъл, завършен средикономически депресии и следвоенни несгоди бил всъщност тяснаеднолентова, еднопосочна пътечка (нямало уширения за разминаване), стакива остри завои, стръмни сипеи, теснини и откровено самоубийствениучастъци, че дълго време бил смятан за едно от най-опасните приключенияв страната. Може би дори в света. До края на 60-те години Полицейскатаакадемия го използвала за обучение в екстремно шофиране, апрекосяването на цялата 251-километрова отсечка се смятало за върховнопостижение и проява на героична мъжественост за оцелелите подобнонеблагоразумие.

Разбира се щатът Виктория продължил да инвестира в разширяване иобезопасяване на трасето през остатъка от двайсти век (и не е спирал доден днешен), в резултат на което днес Великият океански път се фука стакива екстри по последна мода на пътното строителство като: двеленти(свидетелствам от личен опит), които са отворени през по-голяматачаст от годината, мантинели, множество отбивки за тежкотоварнитекамиони и любителите на гледки, светофари в курортните градчета,прилично гладък асфалт, пътна маркировка и т.н. нечувани в по-ранниисторически времена подобрения.

ОК. За Първата световна, депресията и корабокрушенията стана вече ясно.Обаче къде е Киану Рийвс в цялата тази работа? Добре де, ще стигнем идо него. Но първо трябва да потеглим от Мелбърн.

В тъмното и мразовито нечовешки ранно утро на рождения ден на кралицата(ужким - тя жената всъщност въобще не е родена през юни, ама карай,няма сега да им придиряме на австралийците, хрумнало им да си празнуватпо средата на годината, дават ни официален почивен ден хората, няма дасе заяждаме за глупости, я - където април там и юни) се нареждамедисциплинирано по местата си в туристическия микробус. Докато даобиколим града надлъж, нашир, нагоре, надолу, по вписан многоъгълник,развинтена спирала и по няколко диагонала, да спрем пред всеки хотел,мотел и хостел в ситито, за да съберем останалите пътешественици и ейго слънцето изгряло. Не си прави труда да топли - явно и то има почивенден, ама поне ни свети и ни забавлява с гледки.



Водачката на добродушно ръмжащото четириколесно ни се представя катоФоги и мигом обявява, че е недоспала, уморена, изобщо не е трябвало даприема тази смяна, ама на, разболял се колега и за да не ни отменятекскурзията и да ни съсипят празничния ден един вид, момичето се жертва- вози ни. Докато спи наяве. Не, честно! Успява някак да се прозява навсяка дума и да не млъква нито за секунда в същото време. Освен това еявно глуха и има най-безднадеждно скапания музикален вкус в историятана модерната западна цивилизация, обаче никой не смее (пък и не можепри тия децибели) да се оплаче - всички храбро се надяваме несекващотомузикално изтезание да я държи будна и в съзнание. Дори да коства нашияразсъдък, все пак по-добре луди, отколкото мъртви. (Има ли такавапоговорка?)

Отвъд добре отопленото купе на микробуса ясният зимен ден се къпе взлато и брилянти. В перли и кристали. В сияние и блясъци. С цялотолъчезарно съвършенство на къпеща се кралица на красотата. Моржуваща. Впочти отрицателните температури.

В непрекъсващ речетатив Фоги ни обяснява с професионален дидактичентон, че днешният ни маршрут се състои от три части, наричани съответноСърфистки бряг, Зелен бряг и Корабокрушенски бряг. Нанизваш тези тримъниста на кривичко герданче и ей ти го Великия океански път.

Първата третина е пословична с великолепни вълни за сърфиране,множество приказни плажчета, някои от най-добрите школи за сърф в светаи разбира се ежегодното спортно събитие на региона - Рипкърл Про СърфКласик. За който не го е чувал - култовото спортно събитие на годинатаза една цяла нация от запалени, неспасяемо отдадени на дъската сисърфисти (и гостите им от чужбина). За който знае какво е - Йес, бейби!



Микробусът се отбива от главния път, за да ни разтовари на самия бряг -Белс бийч. Вълните се търкалят една след друга в дисциплиниран строй итакова изобилие от морска пяна, че заливът изглежда заринат във валма пухкав памук, сред който десетките сърфисти се въргалят безгрижно катопаленца, сякаш температурата на водата не е 10 градуса, а на въздухадори по-ниска.



Като всяко легендарно място и Белс бийч си има градски легенди имитове. Необичайното в случая обаче, е че тукашната легенда не разказваза нещо, което се е случило, а за събитие, което не се е състояло:"Критична точка" не е сниман на Белс Бийч. Представете си!!! М-да,трудно е да се повярва, но въпреки прекрасните си вълни и плажовеавстралийското сърфистко райче не е дори обсъждано като алтернатива зазаснемане на култовите кадри във филма. И Киану Рийвс никога не естъпвал на златните пясъци на Белс Бийч. Въпреки широкоразпространените слухове за обратното.

Ами пък, ако ще! Ние стъпваме. Нагълтваме се с бурен солен вятър,щракваме се за спомен с развяти коси и пием на крак първото за денякафе - разтворимо, от термос, но с бисквитка, даже с две. Фоги не нипозволява да се разтакаваме - зимните дни са кратки по тия географскиширини, а нас ни чака дълъг път (Обичайното време за прекосяване нацелия Велик Океански път е 4 и половина часа. Въпреки мантинелите иподобренията.)

Увесен като огърлица на шията на континента в най-южната му част, точнонад пазвата Тасмания, на картите Великият океански път изглежда изящнои елегантно огънат по множеството вдлъбнатини на заливчета и издадениносове. Същинско ювелирно бижу. Достойно за царственото великолепие накралицата на Южните морета Австралия. Разглеждана отблизо обаче,огърлицата се оказва изработена от нанизани един за друг кламери - сбезброй обратни завои, внезапни чупки, връщания и заобикаляния, сякашстроителите не са били сигурни къде отиват и как да стигнат до там.Пътят ту се спуска стремглави към пясъчно плажче, ту внезапно размисляи хуква обратно през тясната долинка към вътрешността, само за да сеповърти неуверено в спирала и пак да поеме към океана, този път вдръзко изкачване по отвесните канари. Ограничителните табели не сиправят труда да променят предписанията за максималната скорост(стандартните 80 км/час), но плътната автомобилна колона не може и даси мечтае за такива състезателни скорости. Не на последно място изаради ебзбройните участъци в ремонт - проливните дъждове инаводненията от анчалото на годината са причинили свлачища, все ощенедоизчисени и ремонтирани.

Ако умопомрачителните гледки от високото не са достатъчни да замъглятсъзнанието на пътниците, то безкрайното въртене по завоите успявагарантирано да им докара световъртеж. Мога да се закълна, че акофигурите на Лисажу не бяха вече измислени и преподавани вуниверситетите аз щях да ги изобретя мигом на това пътуване. Особенотези от по-висок ред. Колко му е - просто описваш с молив кривата наВеликия океански път. Очевидно получена от наслагване наенцефалограмите на тотално ошашавени от въртенето пътници и шофьори.



По-потресаващи от пътя и гледките са само къщите, накацали живописно ичесто по категорично невъзможен начин по чукарите и стръмните зеленихълмове брулени от мощните океански ветрове. Колко ли струвастроителството по тези непристъпни, инженерно предизвикателни тереничуди се всеки наивен посетител. Милиони - отговаря услужливо Фоги.Десетки, че и стотици милиони. Не е тайна, че цяла Австралия иполовината останал свят си мечтае да живее нейде край Великия океанскипът. Или поне една ваканцийка да изкара. В резултат цените на имотитеса баснословни. Нощувките също. Хиляди долари на нощ, за удоволствиетода се събудиш в дървена хижичка, покатерена върху петметрови подпори сбрулена от безжалостни ветрове веранда, но с фантастична гледка къмокеана. Най-популярното туристическо градче в региона Лорн е пословичноне само с плашещи цени, но и с това, че резервации се правят минимумдве години предварително. Ей на това му викам аз ексклузивна оферта.



В подкрепа на кожодеската слава на градчето Фоги заявява, че няма даспрем там, защото местната градска управа наскоро въвела ужасяващовисока такса за паркиране на превозни средства. Особено туристическитакива. Причината - ексклузивно почиващите не искали да се смесват иблъскат в кафенетата, магазинчетата и плажчетата си с транзитнопреминаващия плебс на петминутните туристи. Тъй де, те са чакали по двегодини и кусур за удоволствието, пък ние к'во - домъкваме се набързо седнодневна екскурзийка и само им замърсяваме гледката и околната среда.Къш!

През прозорците на микробуса Лорн изглежда просто малко курортно градчес дървени къщички и хотелчета, опасана в кафененца главна улица иединствено симпатично златно-пясъчно плажче. Също като десеткитетакива, по целия Сърфистки бряг. Недоумявам какво му е толкозспециалното.



За да не ни прилошее и да не й оповръщаме микробусчето Фоги нипозволява великодушно да слезем все пак за няколко секунди на една отмножеството отбивки след Лорн. Не непремнно на такава с изключителнагледка, но все пак с шанс за глътка свеж въздух. После се товаримотново на возилото и поемаме дръзко към втория участък на пътя -Зеленият бряг.



За разлика от Сърфисткия бряг, където растителността е ниска,храстовидна, клечеста и подобна на груба четка тук ни посрещат сочни,влажни, многоетажни вечнозелени джунгли. Зеленият бряг е покрит сизключително древни умерени дъждовни гори. Най-старите на планетата.Оцелели останки от древна Гондвана. Естествено, обявени за националенпарк и защитени с множество закони за опазване на природата. Този пътспираме за по-дълга разходка в Омагьосаната гора. Калната тясна пътечкасе вие сред тъмна, влажна, злачна, мочурлива долина под многоетажнитезелени тераси на папрати, папратови дървета, величествени евкалипти,омотани в лиани и дори още по-високи дървеса. Някои от гигантите крайнас са на по две хиляди години. Други по-млади екземпляри - къмто500-годишни са дори още по-уникални. По следната причина:

Една от най-забележителните особности на австралийската екосистема сапожарите. Опустошителни, непредотвратими, вилнеещи по всички кътчета наконтинента, унищожаващи всичко живо, което не е развило специалниумения за оцеляване. Господстващи в този дух според учените от милионигодини. Определящи с безжалостна категоричност облика на Южнияконтинент. Живите същества на нашата планета са доказали милионкратно,че могат да оцеляват и в най-невъобразимите и връждебни условия,пъкленият ад на австралийските пожари не може да ги уплаши. Само имдава повод да еволюират в необичайна посока.

Евкалиптите например, които с повече от 1200-тата си вида, обитаващивсички климатични, надморски и географски зони на континента саабсолютен растителен хегемон се адаптират като произвеждат силнозапалителни, извънредно пожаро-опасни етерични масла и ги складират влистата си. На пръв поглед безумна стратегия - на кой ще му хрумне дасе пази от пожар като пълни къщата си с керосин? А, и забравих даспомена, че целият ствол на дървото е покрит с парцали суха вечнобелеща се тънка кора - към тубите с керосин добавяме и чудесни сухиподпалки. Да, ама номерът работи. Богатите на евкалиптово масло листаса събрани в короната на дървото - високо, много високо над земята (20до 50 метра е нормална височина за средностатистически средно развитевкалипт). Високата температура на приближаващия огън възпламеняваконцентрираните в атмосферата масла, които буквално избухват, изгаряйкиза секунди листата и тънките клони в короната, отнемайки кислорода наогъня в ниското, привличайки пламъците към високото (тук е ролята насухите лентички кора, които подпомагат изкачването на огъня). Силниятвятър, който винаги придружава(и причинява) пожарите скоро отвявапламъците нататък - към следващата с готовност избухваща дървеснакорона. Стихията отминава също така светкавично, както е дошла.Листата, клечораците и сухата кора биват принесени в жертва на огъня,но стволът на дървото, корените и тъканите провеждащи живителнитетечности в сърцевината на растението оцеляват, за да отгледат новилиста и се подготвят за нов опустошителен пожар.

Други австралийски дървесни видове не страдат от подобни пироманскистрасти и се приспособяват по свой не по-малко оригинален начин.Произвеждат семена, защитени така надеждно в плътната като камъксеменна черупка, че никаква влага и никакви животни или птици не могатда ги достигнат. Семената си остават скрити, защитени и непоникнали съсстотици, дори хиляди години. Което отново не прилича на многоинтелигентна стратегия за продължаване на вида. Ама и тя работи.Неподатливите на влага, клюнове и зъби шушулки се отварят с трясък векстремните температури на ултра-горещата фурна на вилнеещия пожар.Избухват като печени кестени (ако не сте им пробили предварителночерупките) в заря от семенца, които покълват и израстват бързо восвободената от всякаква растителна конкуренция опожарена среда.Възрастните дървета умират, но видът се възражда като Феникс отпепелищата. В Австралия пожарите са всъщност жизнено необходими заизрастването на нова реколта дървета и обновяване на тревистатарастителност.

Дотук добре, но оказва се, в Австралия има дървесни видове, коитодостигат размножителна зрелост чак към 500-ата си годишнина. Което не енечувано само по себе си - новозеландското каури например се размножаваслед 800-ия си рожден ден. Обаче в дъждовната Нова Зеландия нямапожари. А в Австралия 500 години без опустошителен пожар са нечувани.Как тогава подобни видове са оцелели до наши дни? С хитрост. Скрити вмократа, вечно прогизнала, мочурлива, пожароустойчива Омагьосана гора.Единственото място, където възрастните растения оцеляват достатъчнодълго, за да произведат семена. И за да демонстрират колко високи могатда бъдат австралийските дървета, ако само им се даде шанс. 120 метра нее нечуван ръст в тия тъмни дълбоки долове. Което разбира се, прави насжалките човеци джуджета. Блуждаем по криволичещите пътечки в основатана колосалните дънери като гъливеровци в света на гигантите.

http://bella2008.blog.bg/photos/48547/DSCF6133.JPG

Следващата ни спирка е посветена на други уникални австралийци -коалите. Малко крайпътно кафене край поредното плажче е световноизвестно с това, че в евкалиптовите корони край пътя дремят множествокоали. По всяко време на годината. Като се има предвид, че пухкавитепоспаливи торбести по принцип избягват шума на цивилизацията и е почтиневъзможно да се срещнат в естествена среда зрелището си заслужава.Ентусиазирано щракаме с фотоапаратите, но както и подозирах, неуспяваме да заснемем нищо повече от закръглено пухкаво сиво петнозаклещено удобно между клоните висо-о-око в короната на дървото. Бимогло спокойно да е пухена играчка, поставена там от предпиемчивиясобственик на кафенето. Не че би имало голяма разлика - те и истинскитеживи коали изглеждат винаги по същия начин. Защото обикновено спят.Прекарват повече от 20 часа в денонощието в дълбок непробуден сън. Акогато са будни много внимават да не се преуморят и са извънреднопестеливи на движения и емоции. Т.е пак нищичко не правят. Работата етам, че милото пухкаво двуутробно е оползотворило всичките милионигодини на видова еволюция, за да се специализи много тясно в храненетоси. Яде само евкалиптови листа, и то от само 13 специфични вида. Самокрехки такива, в точно определен стадий на развитие - нито много стари,нито много млади. За няколкото часа, докато е будна и в състояние да седвижи и храни коалата опасва по половин до един килограм зелена маса.Листата на евкалипта обаче, нали вече споменахме, са много богати наетерични масла. И май имат приспивен ефект за коалите. Да не говорим,че са много целулозни и извънредно бедни на въглехидрати, та не даватпочти никаква енергия на животинките. Затова симпатичните сивушковцихич не си падат по атлетичните дисциплини и предпочитат да сиподремват. Теоретично, след като излапат подходящите за консумациялиста от едно дърво би трябвало да слизат на земята, за да се преместятна следващия евкалипт, но в действителност аз съм виждала въпроснотоупражнение само на документални филми, никога на живо.

http://bella2008.blog.bg/photos/48547/DSCF6106.JPG

Фоги ни припира да тръгваме - имаме цял Корабокрушенски бряг даизследваме преди да е залязло слънцето. Пътят продължава да се вие илъкатуши, катери и пропада в пиянско залитане в стил:"Този плаж си емой, ама и онази долчинка там не си я давам!", после се осъзнава, чевсъщност пак е сбъркал посоката и се втурва обратно с неподражаематаправолинейност на муха без глава. Толкова живописен и предизвикателен,че човек започва да се чуди защо няма рали Велик Океански път.Микробусът се движи по кръвосмразяващата траектория на сеизмографенписец насред грандиозно земетресение. Поне 7.9 по Рихтер. Може икардиограмата ми да е - колчем погледна към пропастта под нас получавамаритмия и сърцебиене.

Брегът се е променил и вече не е заливчета, плажчета, вечнозеленидъждовни гори, каменни сипеи и гранитни масиви. Тук, наКорабокрушенския бряг сме в царството на златно-оранжеви пясъчници,натрупани в исполинска многопластова торта, редуващи крем карамел, спалачинки и портокалов пандишпан, мандаринови корички и горена захарвъв всички нюанси на жълто, охра и оранж. Древни утаечни скали отдъното на отдавна изчезнало в небитието море, издигнати от тектоничнидвижения високо над днешното ниво на океана (40-50 метра), оставени намилостта на Южния океан. Милост ли споменах? Южният океан не познавамилост. Неговата същност е ярост. Чудовищните, неуморно блъскащиконтиненталната торта вълни успяват да отнемат по около 5 сантиметра вгодина. Променяйки непрекъснато бреговата ивица, изгризвайкибезсърдечно залци от територията на най-малкия континент на планетата.Австралия бавно и миролюбиво отстъпва сантиметър по сантиметър, океанътбезжалостно настъпва. Извайвайки в гнева си най-фантастичните скулпториот единични, оцелели по чудо стълбове суша, откъснати от материка,стърчащи по 40-50 метра над бясната пяна и изумрудена синева на океанакато смели плувци, нагазили в крайбрежните води, с поглед зареян далечна юг, към обетованата земя на Антарктида. Като предани обезоръженивоини, опитващи с телата си да спрат безчетните нахлуващи лазурниорди. Най-известната група такива скални формации се наричаДванадесетте апостоли. Предполагаемо, защото обединява 12 гордовъзправени островчета. Да, ама пак не. Първо те никога не са били 12, ивторо океанът редовно си прибира по някоя жертва, връщайки древнотоморско дъно пак на дъното на морето (прах при прахта) така че вмомента са само 8. Което добавя известен елемент на неотложност къмтуристическата ни програма да видим всичко, що има за виждане вАвстралия - бързо, на Апостолите, днес, че утре може да ги няма!

http://bella2008.blog.bg/photos/48547/DSCF6161.JPG

Океанската скулптурна изложба е дълга с километри и най-добре се виждаот птичи полет, така че без излишно разтакаване се подреждаме надългата опашка за хеликоптерни разходки. Туристическата машина за париработи с ефикасността на японска роботизирана конвейрна лента.Вертолети излитат и кацат от четири площадки, изплюват и поглъщатпътници; инструктори раздават спасителни жилетки и крещят инструкции забезопасност над перманентния грохот на двигатели, ротори и перки,пътниците преминават в неспирен поток през кантар и гардероб (не саразрешени никакви чанти и шапки там горе), подписват декларации иплащат прилежно с кротката дисциплина на дойни кравички предавтоматизиран доилен агрегат.

http://bella2008.blog.bg/photos/48547/DSCF6157.JPG

Четириместният яркочервен тежък бръмбар се издига бавно, сякаш снежелание над зелената морава и ни понася в издължена елипса надглавозамайващите красоти на залива. Двайсетте минути свършват толковаскоро, че успяват да ме доведат до категегоричното решение да се научада карам хелиоптер. Някой ден. Не да се возя, а да управлявамоглушителната тумбеста машина. Всеки, който някога е сядал зад волан ие натискал педала на газта знае какво имам предвид.

http://bella2008.blog.bg/photos/48547/DSCF6148.JPG

Няма време, няма време - повтаря неумолимата, неуморима Фоги, почтикато онова ципо-зъбесто човече от "Минута е много" и вече препускамекъм следващия залив с интересни скални образувания. Лондонската арка.До 1990-та била известна като Лондоския мост, защото предполагаемонапомняла двусводестия мост над Темза. Други източници твърдят, чеизобщо не приличала на никой мост в Лондон, ама това са дребниподробности сега, по-важно е какво се случило в съдбовния ден на1990-та.

http://bella2008.blog.bg/photos/48547/DSCF6185.JPG

Всъщност нищо особено не се случило през деня. Морето все така сивилнеело, вълните все така си гризкали оранжевата бисквитка наавстралийския бряг, а Лондонския мост си стърчал навътре в океана катомного силно издаден нос с две сводести пещери в основата. Двамановозеландски туристи се наслаждавали на залеза от края на моста,когато...вътрешната арка, свързваща ги със сушата се сринала зад гърбаим с не мога дори да си представя какъв грохот, тътен и вибрации. Е,може и тихомълком да се е изхлу-у-зила лекичко във вълните, истината е,че никъде не намерих описание на самото събитие. Защото политическияскандал мигом го засенчил.

Двамата новозеландци се уплашили ужасно, мислели си, че е дошъл краятим, очаквали всеки миг да се срине и останалата част от скалите подкраката им, плакали и се молели и правили всичко, което човецитеобикновено правят в такива ситуации. Планове за спасение не можели дакроят, защото било очевидно, че спасението е невъзможно. Хванати вкапан на върха на 40-метрова отесна скала в бесния прибой на океана,единственият им шанс бил някой от брега да ги види. Както и станало. Впоследните лъчи на залязващото слънце зорки туристи ги съзрели ивдигнали спасителните служби по тревога. Хеликоптери, суматоха, медийнаолелия. Денят се случил малко нещо беден откъм новинарски събития, тавсички телевизии и информационни агенции се захванали ентусиазирано даизлъчват репортажи от героичната спасителна акция. Не само в Австралия,ами и по света. Естествено, първата работа на журналистите била даинтервюират трогнатите до сълзи новозеландци и какво мислите сеоказало? Те били политици, току-що приключили работа в международнаконференция в Мелбърн, които преди да се завърнат в родината, решили даси направят малка романтична екскурзийка. Влюбена двойка с други думи.Телевизиите се изтрепали да романтизират новината за спасението им.Докато не се разбрало, че и двамата влюбени имат съпрузи и семейства вНова Зеландия. Упс! Нататък е ясно - разводи, политически скандали,оставки и прочие.

Та така, оттогава Лондонският мост е само арка, новозеландскитефлиртуващи политици, предполагам старателно избягват района наДванадесетте апостоли, а поразително красивите вълнуващи телевизионнитерепортажи от спасителната акция, показващи на целия свят окъпаните вчервено и златно оранжеви скали създали нова мода в туризма - скалнитеформации да се посещават на залез слънце. Ние също следваме модата -последна спирка с последния слънчев лъч в следващото заливче с Дветесестри и Гръмотевичната пещера.

http://bella2008.blog.bg/photos/48547/DSCF6173.JPG

Почти няма залив, остров или камък в морето по южния бряг наконтинента, който да не е свързан с някоя покъртителна корабокрушенскаистория. известни са имената на над 700 плавателни съда, които садостигнали до бреговете на щата Виктория, но никога не са влезли впристанище. Повечето изчезнали безследно с все екипажа, пасажерите итовара си. Някой скептик като мен без грам хабер от корабоплаване щевъзкликне веднага:"Е, хубаво де, разбирам един-два-три кораба, ама след150-тия не е ли станало ясно, че това просто не е добър маршрут? Толкозли е трудно за схващане?!" Моето арогантно невежество даже стигна дотамда пита чичко Гугъл аджеба какво му е толкова специалното намелбърнския маршрут на Голямата окръжност? Добре, че електроннитестраници още не са развили способност да се изразяват саркастично!Спестиха ми няколко неловки мига. Първо, маршрут по Голяма (илиРиманова) окръжност представлява най-краткото растояние между две точкина повърхността на сфера, в нашия случай между английско и австралийскопристанища. И второ, в епохата отпреди Суецкия канал най-краткиятмаршрут между гореупоменатите точки се случвал по следния начин:платноходът напускал британските острови поемайки на юг презАтлантическия океан на безопасно растояние от западния африкански бряг;достигайки до 40-я паралел капитанът яхвал Реващите 40 и използвалмаксимално неукротимата им сила, за да заобиколи нос Добра Надежда и дасе приближи до австралийските брегове откъм Южния океан, където отновопроменял курса - този път на север, за да заобиколи Тасмания и дадостигне пристанищата в Мелбърн и Сидни. На теория.

На практика язденето на бесните Ревящи 40 било пълно с опасности несамо, заради отвратителното време, честите бури, покъртително високивълни и още по-високия риск от срещи с айсберги, но и заради един ощепо-невъобразим в наши дни дефицит - тоталната липса на Джи-Пи-Ес-и иликаквато и да било сателитна технология, радиоприемници, ехолокатори, ачесто даже и най-обикновени морски фарове. Без възможност да виждатбрега и евентуално да се ориентират по характерни особености насухоземния релеф капитанът на кораба нямал никакъв друг избор, освен дасе води по слънцето. Със секстанта измервал кога е местното пладне исравнявайки го с часовник, сверен по Гринуичкото време, намирал почасовата разлика географската дължина. В бурни и облачни дниизчисленията се закръглявали, апроксимирали и принципно се плавало насляпо.

Нормалната продължителност на пътуването от Англия до Австралия била100 дни. Добрите капитани с бързи кораби и късмет с добро времеуспявали да го намалят до 90 дни. За герой и суперзвезда бил смятанвсеки, който свали още ден-два от изнурителното пътешествие. Времето сеизмервало в пари. Цели състояния се трупали и финансови империи рухвалив тези няколко дни. И капитаните поемали рискове. 90-километроватапролука между Кралския остров (между Тасмания и континента, истинскокорабно гробище - поне 55 корабокрушения) и нос Отуей била известнакато "игленото ухо". Да го уцелиш откъм Южния океан с помощта натогавашните навигационна техника била без съмнение най-опасната част отцялото тримесечно пътуване. М-да, сега 700-те корабокрушения добиватсмисъл.

http://bella2008.blog.bg/photos/48547/DSCF6176.JPG

Лошото на тази част от австралийския бряг е, че не дава никакъв шанс наоцелелите в корабокрушение. Вълните се блъскат в отвесна стена и остриканари. Шансовете за спасение са нищожни. Все пак чудеса се случват.Фоги ни разказва надълго за чудодейното спасение на млад член наекипажа и млада пасажерка от потъналия през 1878-ма година клипер "ЛокАрд". И двамата били осемнайсет годишни, необвързани. Том на практикаспасил живота на Ема и бил обявен за герой. Пясъчният плаж, където яоставил да почива, докато доведе помощ и до днес носи името на клипера.Всички очаквали двамата млади да се влюбят и оженят. Изглеждалопредопределено, сякаш съдбата ги е посочила с пръст. Сякаш простонямали друг избор. Но Ема била твърдоглава ирландка, чиято свободнаволя никаква съдба и предопределения не можели да пречупят. Качила сена следващия кораб и си отишла обратно вкъщи. Самичка. Тъй катозагубила цялото си семейство в корабокрушението.

Помотаваме се няколко минути по плажчето, снимаме двете скали-близнацисамо допреди няколко години зивестни като Трите сестри, нопонастоящем...е, всички се сещат двете сестри, а ниският отлив нипозволява да надникнем в полунаводнената Гръмотевична пещера. Името йнамеква за звуковите ефекти на втурващите се в дълбините й чудовищнивълни при буря.

http://bella2008.blog.bg/photos/48547/DSCF6163.JPG

Заедно със слънцето си отива и последната топлинка от вечерния въздух.Зимният мраз ни прогонва обратно по местата ни в отопленото купе. Безгледките връщането по Великия Океански Път е безсмислено рисковано иизлишно дълго приключение в тъмното, затова се прибираме презвътрешността по правата като конец магистрала. И на мен не ми се вярва,но е истина - успявам да задремя въпреки оглушителната отвратителнамузика, с която Фоги продължава да ни промива мозъците. Не задълго.Вярната ми спътница, съвместяваща успешно ролите на душеприказчик идушевадчик ме сръгва настоятелно, докато повтаря припряно:"Закопчей сиколана! Закопчей си колана! Закопчей си колана!" В просъница си мисля,че излитаме, но веднага щом отварям очи става ясно, че е малковероятно. Все още се возим в микробус. И все още се придържаме къмограничението за скоростта на извънградска магистрала. Не знам точноколко е, но не ми изглежда достатъчно да създаде подемна тяга. Не и санти-аеродинамичната конструкция на сухоземното ни транспортносредство. Повдигам вежда въпросително към внезапно загрижената засигурността ни девойка, която рови трескаво около седалката за другиякрай на колана си. После ми доверява с полу-гласен шепот т.е. с яковикане, ама без да надвиква музиката (или каквото там се сипе визтерзаните ни уши от мощните високоговорители):"Шофьорката заспа наволана! Видях я как се беше оклюмала и се стресна. Виж я как си тръскаглавата!" И трябва да призная Фоги наистина се държи малко необичайно,мятайки глава не в ритъм с (предполагаемо)любимата си група, прозявайкисе широко и звучно и протягайки ръце нагоре и настрани сякаш е в час поПилатес. Пътят пред нас е все така прав и еднообразен, скоросттапосттоянна, почти няма насрещен трафик - идеални условия за заспиванена волана. Вслушвам се в съвета на детето - закопчавам си колана.Самообявилата се инспекторка по безопасността не е доволна от взетитемерки. "Отиди да й предложиш ти да караш за малко, докато тя сипочине!" Отказвам категорично, лъжейки, че не мога да карам микробус."Тогава ще питаме другите пътници - все някой знае как се карамикробус" - настоява пламенно чедото и едва се въздържа да не предложисобствените си услуги, въпреки, че още е с учебна шофьорска книжка.Отнема ми известо време да я убедя, че няма нужда да будим останалитепътници(не всички спят, междувпрочем - младият германец от другатастрана на пътеката също не изпуска Фоги от поглед, с изражение наинтензивна съсредоточеност, подс]]> Tue, 27 Dec 2011 22:47:00 +0000
Програмата за деня е кралска - Кингс каньон (каньонът на кралете). Препоръката на туристическите пътеводители е тревожно-предупредителна - да се катери само рано сутрин, по хладно (Хладно??!!). Прогнозата за времето е пустинна - слънчево, 44 градуса. Микробусът засмуква и изгълтва 150-те километра равно право шосе като дълга асфалтова спагета - наведнъж, и ни стоварва на паркинга насред поносима 35-градусова утринна жега. Пардон!-хладина. За разлика от Улуру, който се виждаше от километри, издул великолепения си могъщ тумбак над равната пясъчна тепсия, каньонът е потаен, скришен, на практика невидим сред хълмовете на червенеещата планинска верига. Поемаме доверчиво по туристическата пътечка сред пясъци и черен храсталак. Пак сме минали през задължителната проверка за шапки и 4 литра вода на човек, овесили сме фотоапаратите по вратовете си, защото ръцете ни са заети да гонят мухи и крачим бодро.

Изкачването е екстремно. 100 метра отвесно катерене по червената каменна стена. Съкрушителното физическо усилие изисква много кислород и не ми позволява да си затворя устата дори за момент. Което всички австралийски мухи от близо и далеч приемат за сърдечна покана да се поразхладят и наквасят крачка в гърлото ми. Кислородната недостатъчност не ми позволява да оттегля поканата. Глътвам първата си муха. Ей така, с лекота, без излишна драма. Само секундно колебание - да кашлям, плюя или да спра да дишам? И край. Пърхащото вибриращо живо нещо в устата ми е вече само сподавена трептене, деликатна вибрацийка в хранопровода. Нямам време за задълбочени анализи на моралната дилема. Милосърдно решавам да удавя глупавата самоубийка - да не се мъчи дълго и я преглъщам с голяма глътка вода. Нямам време дори да изпитам непреодолима погнуса. Катеря. И дишам! На големи отчаяни гълтоци. Като риба на сухо.

Половин час по-късно сме вече на билото. Гледката от високото може и да си струва, но аз трябва първо да си наваксам с кислородната недостатъчност, която ме заслепява, оглушава и ме превива одве, преди да тръгна да се занимавам с глупости като правенето на снимки. Заинтригуван от острите свирещи звуци акомпаниращи дишането ми водачът пита загрижено дали искам да си почина. Не! Не искам да си почивам! Искам да умра - веднага и завинаги! Ако може! Надявам се да е телепат, защото не съм в състояние да говоря. Той обяснява на групата, че първата част от маршрута ни е най-трудната, оттук нататък ще се движим по равно. Отвесният участък се казвал "Сърдечна атака". Предполагам, че е съвсем умишлено в началото на прехода, за да спести на спасителните екипи излишно ходене. Който ще мре се гътва веднага, дисциплинирано, преди да се е отдалечил твърде много от паркинга. И защо паркингът не е горе на платото, а долу до реката???!- питам аз и отговор не искам.

Продължаваме по билото сред червени канари и ерозирали каменни формации напомнящи руините на древен град. На места камъкът под краката ни е на вълнички - съвсем като пясъчно морско дъно. И не случайно - наистина се разхождаме по древно океанско дъно, издигнато от тектонични движения, посипано обилно с тонове червени железни окиси, разнасяни от пустинния вятър с милиони години и после ерозирало пак под ласките на същите нестихващи ветрове. Водачът настоява да се придържаме към обозначената пътека, но е безсилен пред непокорството на младостта. Корейските хлапета подскачат като кози по силно издадения ръб над каньона. И в крайна сметка всички се престрашаваме да надникнем от червения каменен перваз. В бездната. Зрелището е потресаващо. Коленете сгъващо, диафрагмо-свиващо, ръцете разперващо и очите разширяващо. 300 метра отвесна пропаст разделя двете високи плата. Чудовищна цепнатина причинена от древно земетресение (не искам дори да си представям от какъв магнитут) и доразширена от вятъра и водата. Гигантските евкалипти далече долу в черната сянка на скалата изглеждат дребни като храстчета. Скален ястреб кръжи беззвучно в бездънната синева над нас, използвайки издигащите се въздушни течения. Хоризонтът е толкова далечен, че сякаш ходим по небето.

Още малко лутане из причудливите археологически останки на Изгубения каменен град и се озоваваме в горния край на дървена стълба. Удобна, надеждна, масивно строена, с як парапет. Безкрайна. Долният край се губи нейде в мрака на бездната. Слизаме. Още. И още. И още. Короните на евкалиптите се приближават, после остават над главите ни и най-после сме на сянка, сред зеленина и здрач. Свеж оазис сред нажежената керемидена пещ на пустинята. Между червените камъни тук-таме има локви вода. Тъмна, покрита с миниатюрните листенца на водни растения. Най-в ниското, зад една особено неудобна за изкатерване канара се крие Райската градина и нейният олимпийски басейн. Още една от непресъхващите водни дупки - билабонг - от системата пустинни артезиански кладенци на Австралия. Растителността наоколо е пищна, сочна, влажна, тропическа. В скалите се виждат фосилизирани медузи и водорасли. Гледката е абсурдна - тропическа гора в сърцето на пустинята. В тъмната вода на червения каменен басейн вече се къпят и гмуркат банда шумни немскоезични туристи. Няма нужда да ни увещават дълго. Не си носим бански, така че се къпем с дрехите. Те изсъхват дълго преди да сме се изкатерили по отсрещната страна на каньона.

Още ерозирали куполовидни образования, още марсиански пейзажи, още спиращи дъха отвесни цепнатини, още невероятни червени скали и камънаци, оранжеви нюанси, контрастни светлосенки. След 300 кадъра на червени камъни започвам да се чудя как ще оправдая заснемането им някой ден пред внуците си. Ето една интересно оформена канара, бабиното. И още една - не е ли страхотна? А, тази? Ами тази? Колко червени камъка можеш да покажеш с възторг на невинния зрител преди да предизвикаш оправдани съмнения за психическото си здраве? Не съм сигурна. За всеки случай заснемам още стотина - да не остане случайно неувековечено някое червеникаво камъче по билото на Кингс каньона.

Финалното спускане е по-полегато и можеше да е дори приятно, ако вече не страдахме от масивна мускулна треска, слънчево изгаряне и дехидтратация. Западно-австралийката глътва муха и се опитва отчаяно да я изкашля. Водачът я уверява, че няма място за излишни тревоги - мухите са просто малко протеин в хитинова обвивка - нищо опасно за здравето. Даже е полезно, защото всеки австралиец има задължителна патриотична годишна квота от 12 глътнати мухи и ако не успее да я изпълни му отнемат паспорта. Аз си отдъхвам с облекчение, че съм новозеландка - за чужденци квотите са занижени.

Хапваме набързо сандвичи с шунка, която се пържи пред очите ни, както си е между филиите хляб под изгарящото обедно слънце. Намирам в пясъка мумифицирана изоставена змийска кожа. Напълно разбирам змията - толкова е горещо, че и на мен ми се иска да си съблека кожата. После се натоварваме пак на родния микробус и поемаме обратно - по дългия път към Алис Спрингс.

Ерозиралите хълмове край пътя са с цветовете на шарена сол. Небето е заприличало на тапети за детска стая - бебешко синьо с равномерно разпръснати еднакви пухкави облачета. Бели с нежно розови коремчета. Инфантилни и абсурдни. Налага се да моля спътниците си за потвърждение. Да, уверяват ме, облаците са наистина розови - отразяват цветовете под тях. Или са се поизцапали от вездесъщия червен прахоляк.

В пълен контраст с мирната детска картина, но затова пък в тон с хроматичната гама е спускащото се от небето тънко розово торнадо. Розово! Придружава ни дълго, извиващо бавно елегантната си фуниевидна снага, но в крайна сметка изостава и се загубва нейде сред шарено-солните хълмове.

Том, нашият водач, шофьор и дружинна ръководителка спира внезапно насред нищото. Не на обозначена зона за отдих, не на отбивка край пътя, не дори до някоя крайпътна забележителност, не и за да отмести труп на убито кенгуру от асфалта. Просто заковава микробуса насред незабележителна с нищо местност в надрасканата с черно оранжева пустота и ни нарежда да слезем и да съберем дърва за огън. А така! Сега ако обяви, че и вечерята ще трябва да си ловим сами с копие и камъни хич няма да ме учуди. На тази екскурзия явно вземат много насериозно аборигенско-образователния аспект на туризма. Събираме дърва. Което се оказва сериозно предизвикателство въпреки изобилието от сухи храсталаци наоколо. Том не харесва твърде овъглените или прекалено тънки клонаци, иска плътна дървесина за лагерния огън довечера. В крайна сметка успяваме да натоварим една малка планинка от мъртви дървета върху ремаркето и да я закрепим надеждно с платнища от бризент. Връщаме се по местата си в микробуса обилно посипани с червеникав прах, клечки в косите и с хрупащ пясък в зъбите (дегустацията установява, че австралийската шарена сол не е нито дъхава, нито солена, ако и да е ситно смляна и невероятно изобилна), но с дълбокото удовлетворение на хора справили се с нелека задача. Доказахме се като добри събирачи.(това е по-миролюбивата половина на ловци-събирачи)

Следващата ни спирка е кръчмата. Да! Истинска кръчма насред безкрайното нищо. Със самотна бензиноколонка и тоалетна за туристите. Натоварваме микробуса с бира, защото къде се чуло и видяло лагерен огън без бира. Пък и довечера е Нова година. Няма да я посрещаме трезви, я! Малко се объркваме с всичките забрани и ограничения кой какъв алкохол и колко може да закупи без да бъде глобен - табелата пред заведението изреждаща наредбите, актовете и законите регулиращи търговията с алкохол е с размерите на цялата постройка.

Алкохолът е най-големият проблем на съвременното аборигенско общество. Всички свободни пари се изпиват. Цели племена и селища страдат от алкохолизъм и последиците от алкохолизма. Затова в австралийската Северна територия има множество ограничения върху продажбата на алкохол, забрани за консумиране на алкохол на определени места, купища подробни правила за това какъв алкохол, къде и от колко до колко часа можеш да си купиш - специфични за всеки град в щата и за районите на аборигенските временни лагери. Направо свят да ти се завие. За да си правоспособен барман в Северната територия трябва да си поне бакалавър по право. Глобите са жестоки - двеста хиляди долара за консумиране на алкохол на публично място в неразрешен час на денонощието. Осемдесет хиляди за притежание на повече от два литра вино в забранена зона и т.н. Добре че барманката ни дава индивидуални консултации, благодарение на които всички се сдобиваме с бира в рамките на разрешената квота, без да поемаме излишни рискове пред закона.

Докато Том зарежда бензин, а туристическата младеж опитва наливната бира в бара (строго според предписанията на местното законодателство) аз се настанявам на единствената пейка край паркинга и настървено ближа сладолед, за да го кусам поне преди слънцето да го е изпарило пред очите ми. Следобедният вятър се е усилил и прогонва успешно мухите, но разхладителният му ефект е като на вентилаторна фурна на 250 градуса. Дехидратираната ми коса трака като телени стружки край ушите.

От трептящите в маранята сенки край асфалта се материализира черна фигура. Безмълвно и безшумно се приближава облечен в черна тениска и черни шорти абориген. Бос. На неопределима възраст. Спира на метър от пейката без да ме поглежда и без да поздрави. С безизразно търпеливо лице. Стои неподвижно загледан нейде в пейзажа. Все едно изобщо не ме е забелязал. Приветствената усмивка се изтрива от устните ми, сменена с недоумение и не след дълго с тиха паника. Нямам никаква идея какво да кажа и как да се държа. Какъв е аборигенския ротокол за среща с непознати??!! Оглеждам се отчаяно за помощ, но единствените живи неща наоколо са прашните вихрушки вдигани от вятъра. Те не изглеждат особено заинтригувани от неловката ситуация. По някаква причина не смея дори да помръдна. Стоим си така мълчаливо и неподвижно. Под забързания трафик на пухкави розови облаци.

Най-после Том се появява откъм бензиноколонката и се упътва към нас. Разменя няколко думи с черния мъж, който почти не го поглежда, но все пак измърморва тихо нещо все така загледан в далечината. Том говори на английски. Събеседникът му шепне на неразбираем език. След известно време Том се обръща към мен и ми превежда, че този мъж е художник от местното аборигенско племе, който е донесъл свои картини, ако се интересувам и искам да си купя. Придобиването на образци на аборигенско изкуство изобщо не е сред намеренията ми в момента(дори най-нископриоритетните такива), но облекчението, че сме се измъкнали от ужасяващо неловката клопка на мълчанието ме прави лекомислена и с радост се съгласявам да видя картините на художника.

Черната ръка вади бавно навито руло американ от дълбокия черен джоб и го разгъва в праха пред краката ми. Оказват се две неголеми картини. Изящни! Дребни абстрактни форми в черно и кафяво. С бели и жълти детайли. Разпознавам стилизираните фигури на седнали жени, издутите тумбачета на медни мравки. Не че разбирам изобщо нещо от аборигенско изобразително изкуство, но двете малки платна успяват да ме грабнат с деликатния си рисунък, сдържани цветове и балансирани композиции. Питам колко струват. "30 долара за двете"- превежда Том и ми предлага личната си експертна оценка, че картините са много добри и автентични. Не се съмнявам изобщо, но исканата цена е абсурдно ниска и отново ме поставя в неловка ситуация. Да предложа ли повече пари или да се пазаря? Трябват ли ми изобщо аборигенски рисунки? Какво да правя с тях, ако ги купя? Цялата сцена е толкова нелепа - двамата мъже клечат в праха пред мен като молители пред божествена статуя - аз все така си седя кротко на пейката, но тази най-невинна допреди малко поза е изведнъж вече неподходяща и арогантна някак. Изолира ме от тяхното скромно клечащо общество. Поставя ме в изолация. Трябва ли да клекна при тях в дух на равенство и колективизъм или да си остана в божествено усамотение във висините на пейката? Странният грозен мълчалив черен мъж има дарба да ме кара да се чувствам неадекватна като извънземна. В негово присъствие загубвам напълно представите си за правилно и грешно, добро и зло, възпитано и неприлично.

В отчаян опит да сложа край на сюрреалистичната сцена изваждам всички банкноти от порфейла си - 40 долара и ги подавам на художника. Той не посяга да ги вземе. Не ги и поглежда. Оставам си неудобно приведена напред с протегната ръка. Как за бога си представя, че ще осъществим покупко-продажбата?! Поглеждам безпомощно към Том, единственият от трима ни, който изглежда умее да се държи адекватно. Но този път не получавам помощ и от него. В пълно отчаяние пускам парите на земята до картините и се приготвям да ги настъпя пъргаво с крак, ако ги духне вятърът. Художникът измърморва нещо нечуто на коленете си. Том го потупва дружески по гърба. Черната ръка най-после взема бавно банкнотите и ги прибира в черния джоб на черните шорти. Двамата мъже се изправят и аборигенът се отдалечава беззвучно на босите си нозе. Без да се обърне, без да ни махне или да се сбогува по друг някакъв начин.

Залива ме вълна на неописуемо облекчение. Изтощена съм като след среща с представител на извънземна цивилизация. Е, не научихме много един за друг, но поне се разделихме в мир. При такъв потресаващ културен сблъсък и това е постижение. А, и станах меценат - купих картини на местен творец. Вдигам внимателно новите си притежания от земята. Том сяда на пейката до мен да изпуши цигара и да ми покаже някои характерни елементи в композицията, които според него са типични за местните племена и доказват автентичността на рисунките. Успокоява ме, че художникът не е очаквал да получи повече пари, защото дори галериите в Алис Спрингс, които продават картини за десетки хиляди долари всъщност ги изкупуват за жълти стотинки. Уверява ме, че моите 40 долара са много по-полезни на аборигенската общност, тъй като отиват директно в семейството на художника, отколкото хилядите на разни благотворителни организации, които неизбежно се разпиляват поради ненужна бюрокрация и липса на комуникации с аборигенските племенни общности.

"А, ти много ли аборигенски езици говориш?" - питам наивно. Чувала съм, че в района на Алис Спрингс живеят много различни племена с различни зици. Том ме гледа с недоумение? "Защото ми превеждаше преди малко, в разговора с художника." - уточнявам. "Той говореше английски." - сразява ме отговорът. Да, бе! И аз съм марсианка. Видът ми трябва да е бил много потресен, защото Том пояснява.

Аборигените говорят английски, но с много силен акцент и неправилна граматика, тъй като мнозинството не са ходили на училище, нямат контакти с външния свят, общуват само помежду си, заемат думи от племенния си език и така създават свой пиджин английски, трудно разпознаваем за ушите на несвикналите. Според аборигенския етикет се смята за неприлично да гледаш събеседника си настойчиво в очите. Или да говориш високо. Типичното поведение на белите хора при разговор се тълкува като агресивно, властно и обидно според сложните условности на общуването на аборигените. Белите пък намират за неуважително да се мънка и да се избягва погледа на събеседника. Което естествено създава непреодолими бариери в комуникациите между двете цивилизации.(Както току-що установих на свой гръб.)

Том и другите туристически водачи съчувстват на аборигените и се опитват да помагат на общността с каквото могат. Спират редовно тук и винаги оставят излишната си храна, вода, понякога и други неща - дрехи, одеала, лекарства от аптечката, бебешки храни, ако собственикът на бара им е казал, че има новородено в племето. Аборигените знаят кога идват микробусите и понякога ги чакат, за да говорят с шофьорите. Пустинните племена са малки, извънредно бедни, често нямат никакъв транспорт и единственият начин да се сдобият с лекарства, храни или други неща от първа необходимост е да помолят някой да им ги купи от Алис Спрингс. Така Том се познава с някои от местните жители. Само мъжете, защото жените не разговарят с непознати.

Разказва ми това, докато му помагам да разтовари три туби с вода, газова бутилка, два кашона с остатъци от нашата храна - пакети овесени ядки, прясно мляко, хляб, масло, сирене, конфитюри, чай, кафе, макарони, някой и друг зеленчук. Оставяме всичко на сянка под някакви храсталаци. Тревожа се за годността на млечните продукти изложени на адския зной, но Том твърди, че жените от племето ни наблюдават скришом и ще приберат храната веднага щом си тръгнем. След което подбира развеселената компания от бара и подкарва микробуса към последния ни бивак под открито небе.

Посрещаме новата година край лагерния огън. Изпиваме до капка алкохолния си рацион от няколко бири на човек, печем мръвки набучени на импровизирани шишове. Изтърваме ги в огъня и ги овъгляваме неспасяемо. Заравяме картофи в жарта и ги забравяме. Пеем песни на всевъзможни езици, спъваме се в тъмното и се въргаляме в пясъка. Най-варварското ноогодишно празненство в историята. Малко след полунощ се самоотлъчвам от пируващата банда и се усамотявам със суага си зад ниска пясъчна дюна, която се надявам да поглъща смеховете на танцуващите младежи и светлината на огъня. Обръщам демонстративно гръб на пълната луна и заспивам като труп.

Събуждам се в царство на пълен мрак и тишина. Събужда ме тишината. Плътна, тежка, непробиваема. Затиснала ушите и гърдите ми. Пречи ми да дишам. Плаши ме. Обръщам се по гръб и отварям очи.

Уау!!

Кой беше казал, че не си много пиян, ако можеш да лежиш без да се държиш? Сега знам какво е имал предвид. Неволно посягам да се хвана за нещо. Разпервам ръце за опора и притискам гръб в земната твърд. Вселената се е надвесила ниско над мен. Край мен. Под мен. Огромна. Безмерна. Суагът ми е малко островче зареяно в бездната на звездния хаос. Ако помръдна неволно, ако лекичко само го наклоня и ще падна в бездънните висини. Не смея да шавна. Лежа бездиханна и се вслушвам в тишината на най-голямото небе, което съм виждала някога. Под повече звезди отколкото бих могла да си представя. Повече отколкото съм подозирала, че съществуват. Под милиони звездни прожектори надупчили чернилката на небесния свод. Под най-величественото светлинно шоу в мирозданието. 3D. Луната май е залязла - не я виждам никъде. Чувствам се толкова малка и самотна под чуждото непознато южно небе. Само Орион ми прави компания излегнат неудобно на една страна. И Южният кръст в цялото великолепие на геометричното си съвършенство.

Внезапно падаща звезда прорязва беззвучно тишината. Разбива вкаменената застиналост. "Ка" - едва успявам да се въздържа да не извикам кодовия сигнал на метеорните наблюдатели. Ярката следа на палавника-нарушител прогаря светла диря в ретината ми и ме освобождава от магията. Вече мога да дишам, да се движа и заспивам безгрижно, с усмивка под зорката стража на полегналия воин.

Първото утро на 2010-та е бавно, мудно, махмурлийско. Отнема ни векове да се събудим, размърдаме, да приберем суаговете и да изядем леката закуска. Старателно избягвам огледалата в банята. Корейците ме поздравяват с "Гутен морген", което ми припомня, че имам в паметта на фотоапарата снимки от Москва и поздравявам с тях московчанката Ира, която в 6 и 30 посреща новата година по московско време с руския химн и сълзи в очите. Трогнати всички ставаме на крака и вдигаме тост с разтворимото си нес-кафе. Като в песен на Михаил Белчев:"На руски започва деня".

Докато пътуваме на север вчерашните пухкави облачни пуканки се превръщат в тлъсти розови бухтички, овчиците се трансформират в хипопотами, а летящото херувимче - в едрогабаритен диван с два чифта крилца и рибя опашка. Докато стигнем Алис Спрингс и небето вече се е покрило с армада космически кораби в плътен боен ред, затъмняващи слънцето. Флагман им е летящият диван, чието нежно розово херувимско коремче е посивяло, натежало и добило цвят на мръсна плът. Пустинята май се кани да отпразнува новата година по своему - с дъжд. Невиждан по тия земи от години.

Главната улица в Алис Спингс е безлюдна в почивния ден, все тъй мърлява и дори още по-прашна и мръсна от миналата седмица. Бившата столица на Централна Австралия ни изпраща с тежка задуха и с все тъй поразително кичозната си пластмасова елха на площада. Светеща! Напомня ми увяхнала бивша кралица на красотата, разорен милионер или свален от власт бивш диктатор. Цинична и захабена, гримирана безвкусно, но със скритото достойнство на принцеса в изгнание прозиращо все още под неугледната обедняла външност.

Прибираме се в Бризбън, за да гледаме невярващо от дивана в хола телевизионните репортажи за нечувани поройни дъждове в пустинята, наводнения и дори смъртни случаи по бреговете на буйната придошла река Тод. "Обикновено суха" пише все още по картите.]]> Mon, 06 Jun 2011 03:53:00 +0000
Ако анимационните филмчета са ви оставили с трайното впечатление за вечно раззината зъбата паст, свирепо святкащи очи и диви звуци срещата с живи тасманийски дяволи ще ви изненада. Те се оказват малки, черни (не светло кафяви, какъвто беше пухкавият плюшен любимец на дъщеря ми, редовно нощуващ под възглавницата й допреди десетина години), симпатични, с елегантна бяла ивичка непреко през гърдите и ярко-розова мустаката муцунка. В уникалната екосистема на Тасмания заемат сред торбестите бозайници същата ниша като котките в света на плацентните животни - дребен хищник. Но всъщност се явява най-големият торбест хищник на планетата след изчезването на тасманийските тигри.

Тасманийският дявол се храни предимно с мърша и дребна плячка. Слави се със способността си да изяжда всичко без остатък - месо, хрущяли, кожи, кости, до последното парченце - като естествена природна прахосмукачка. Роднините на Таз играят важната роля на биологични санитари и чистачи в дивите гори на Тасмания. Има изключително силна захапка, равностойна на крокодилската. Може да прегризе обикновена телена ограда. Може да счупи човешка тазова кост.(!)Вероятно поради тази причина тасманийските дяволи не са особено разпространени като домашни любимци. Магазините за животни се затрудняват да рекламират пухкави другарчета, които можеш да погалиш само веднъж, и то за предпочитане с лявата ръка, за да можеш поне да се храниш сам през остатъка от инвалидния си живот.

Също като тасманийския вълк/тигър Таз изчезва от континента Австралия преди 3-4 хиляди години с идването на кучето динго. Остров Тасмания е единственият останал естествен хабитат на тасманийски дяволи. Белите хора и пушките им бързо превръщат дребните черни зъбльовци в застрашен вид, но въвеждането на мерки за защита (Както и изчзването на тасманийския тигър, който бил естественият им враг.)успява да възстанови популяцията им. Допреди 15 години тасманийските дяволи се смятали за успешно спасен и адаптиран вид.

Тогава се появил ракът.

Лицевият тумор, който за рекордно кратко вереме е намалил катастрофално броя на тасманийските дяволи и заплашва до десетина години да ги заличи напълно от лицето на планетата ни е от изключително рядък вид - заразен рак. Животните си го предават по време на честите си боричкания и двубои. Учените са безпомощни пред бруталната му леталност и светкавичното му рапространение. Опасяват се, че няма да успеят да намерят лек преди изчезването и на последния представител на вида. За момента се опитват да поддържат здрави изолирани популации на различни места в Австралия, какъвто е този парк на Тасманийски полуостров.

Първо надникваме в неголяма тъмна бърлога в кух дънер - черномуцунеста Таз-мама спи с малките си скрити на сигурно място в торбата. После ни запознават с групичка тийнейджъри т.е. осеммесечни младоци обикалящи с бясна скорост по пътечките на заградената си поляна. Нервни. Чакащи нетърпеливо обяда.

Храненето на тасманийските дяволи е основната атракция в парка, която си има обявен час и график, и туристите скоро се струпват край стъклената стена с готови фотоапарати. Има защо.

При вида на прясното месо тихите допреди малко космати зверчета се превръщат внезапно в самоходни раззинати кървави челюсти произвеждащи неописуем концерт от звуци на ръмжене, квичене, хрущене, късане, давене, хапане, виене, стържене, блъскане. Храненето е битка. Безжалостна кървава жестока война с мъртвото месо и с живото. Братята се хапят помежду си по-често отколкото захапват разкъсаните мръвки. Гонят се и разнасят отмъкнати кървави парчета из цялата околност. Отнемат си един на друг храната, бият се и вилнеят сред торнадо от проблясващи бели зъби, хвърчащи кърви, драпащи нокти и отскубнати вълма черни косми.

На повечето зрителки започва да им призлява.

С около минута закъснение от далечния край на поляната с див тръс се приближава майката на тийнейджърите. Двойно по-едра от тях, с още по-голяма и по-раззината паст, още по-страшно ръмжене и агресивно поведение. Разхвърля наоколо по-дребните си деца без усилие и без секундно колебание изяжда храната им, нахапва ги и ги наръмжава предупредително още няколко пъти преди да се захване да търси в тревата остатъци от влачените мръвки. Хм, мама-Таз ми дава някои практични идеи за възпитанието на тийнейджърите. Виждам по замисленото изражение на другите майки, че и те си вземат бележка.

Рейнджърът от парка разказва, че макар братовчедите на нашия любимец Таз да са хищници всъщност не са добри ловци. За да демонстрира твърдението си хвърля мръвка в тревата - току до пътечката, на видно място, но малко по-встрани. Никое от бясно препускащите зверчета не я забелязва, никой не я подушва, всички са така активно ангажирани в лични схватки, диво ръмжене, дърпане, късане, хапане, квичене, обикаляне наоколо в неспирен свински тръс, безсмислени боричкания и най-вече старателно избягване на срещи с още гладната нервна Таз-мама, че кървавата купчинка дълго остава неоткрита и недокосната. Като си помисли човек колко милиона години еволюция са нужни, за да се достигне това ... съвършенство(??) започва да разбира анти-еволюционистите.

След първите три минути на кошмарното кърваво шоу нервите ми са безвъзвратно разбити и аз си тръгвам от наблюдателната площадка с възможно най-висока скорост в насрещния вятър и дъжд, за да избягам от застигащите ме ужасяващи звуци на свирепо пиршество и нестихваща братохапеща кръвопролитна война. И не съм единствена. Остатъка от времето си в зоопарка посвещавам на кротки тревопасни и шумни папагали.

Чудя се след току-що преживяното дъщеря ми дали би имала смелостта да спи пак с Таз под възглавката.


На лов за птицечовки

Когато през 1799-та година първата птицечовка била представена на достопочтените господа от британското Кралско научно дружество за оглед и класифициране те спонтанно реагирали в шопски стил: Е, те нема такова животно! Побутнали космите, плавателните ципи с нокти, патешката човка, бобърската опашка и без колебание обявили експертното си научно становище и вещ анализ - абсурдната животинска кожа е зле скалъпена измама. Безразборно събрани и майсторски пришити части от различни животни. В продължение на стотина години официалната наука била на мнение, че няма и не е възможно да съществува живо същество, което:
има хем козина, хем птичи скелет;
хем снася яйца, хем кърми малките си;
уж е бозайник пък има метаболизъм на влечуго;
уж е млекопитаещо пък е почти студенокръвно;
и на всичкото отгоре е еднопроходно - има само един изход (клоака) за яйцепровод, семепровод и пикочопровод (което само по себе си било чудо невиждано по ония времена, пък и сега, със само два животински вида в групата на еднопроходните - птицечовка и ехидна)

Е, да ама, както и шопът би забелязал, ако се разходи до Австралия и от Витоша по-високо има, и от Искъро по-дълбоко се намирга, и птицечовките си съществуват щастливо в реките и блатата из целия континент.

Съвременната наука им е признала статута на уникални представители на животинския свят класифицирайки ги като 'яйценосни бозайници". И даже напоследък се появяват несмели изказвания, че те не са примитивни низши млекопитаещи, както до скоро се твърдеше, ами може дори да са по-висши от плацентните и торбестите, тъй като са развили уникални методи за хранене, оцеляване и размножаване. Например електрическите рецептори, разположени в многобройните кухини на меката човка им позволяват да виждат миниатюните електрически полета създавани от движението на скариди и други дребни същества. И да ги намират безпроблемно дори в мътна вода и мрак. Мъжките екземпляри имат невъобразимо отровен шип на задните крака, което отново е уникално - само няколко вида бозайници на планетата имат отровни жлези. Изобщо птицечовките са различни, специални и си заслужава да ги видим.

Последната ни уговорена среща с необикновените обитатели на Тасмания е именно с прицечовки. В яркото свежо утро микробусът се спуска стремглаво от дивите безлюдни планини към фермерските равнини в северната част на острова. Не вали!!! В синия безмер над главите ни се провежда тържествен военен парад - цялото небесно войнство се е е строило в бели пухкави редици и се оттегля с дисциплиниран победен марш в посока нейде отвъд хоризонта. Не чувам духовия им оркестър, но ми се иска да пея маршове и химни в прослава на великия бог Ра, посрещащ парада от най-високата трибуна. Усмивката му хвърля златни отблясъци по цялата земя. Тасмания сияе чиста, къпана и лятна под ласкавия му поглед.

Не можем да откъснем очи от великолепието на пейзажите и сме се умълчали в съзерцание. Което ни позволява да чуем ясно и разпознаем безпогрешно самотният кратък отдавна забравен звук на завръщащ се към живот мобилен телефон. Пиу. Електрически ток преминава през групичката пътници - ръце тършуват по джобове, чанти и якета, очите се рзширяват в събудена надежда. Електонните зуци се умножават - внезапно цялото купе оживява в писукания, вибрации и други звуци, с които малките пластмасови кутийки декларират самоотвержена любов и преданост към стопаните си. Най-после излизаме от "свободната от мобилни телефони зона", както се саморекламират кафенетата в Зиан, Куинстаун, Суонси, Света Елена. Най-после сме пак в любящите прегръдки на цивилизацията. И клетъчните телефони. И интернет. И Фейсбук. Интернационалната младеж край мен ликува и танцува от щастие. И се отдава на телефонна оргия като наркоман сдобил се с дрога след дълга мъчителна абстиненция. Ра, господарят на небесата е забравен. Невероятните красоти отвъд прозорците избледняват. Никой повече не се интересува от офлайн преживявания. Фейсбук е новата религия на спътниците ми. Озовала съм се в компанията на религиозни фанатици.

Никой не забелязва кога и как стигаме до равнините и техните пасища. Грег ни предупреждава по микрофона, че скоро ще спрем край реката, за да се разходим до едно от най-известните обиталища на птицечовки в района. После пътят става изведнъж много разбит. Друса така ужасно, че никой вече не може да текства и всички вдигаме поглед възмутено. Озовали сме се насред зона на артилерийски бомбардировки. Асфалтът е нащърбен, изровен и на места липсват големи парчета, телените огради на пасищата са смачкани, скъсани и намотани на неугледни купчини, смесени с клони, клечки и цели дървесни стволове. Пластмасови боклуци, дъски, ръждиви ламарини и кални автомобили са поръсени обилно наоколо, докъдето поглед стига. Високата поне до кръста трева е кална и полегнала. Храсталаците също. В една посока. По течението на реката.

Грег спира пред особено дълбока дупка в асфалта, декорирана с оранжева предупредителна табела "Опасно! Наводнена зона" и заявява, че ще трябва да вървим до птицечовковото село.

Слизаме с ентусиазъм да се порадваме на слънчевата топлина и зеленината, но много скоро смеховете угасват и възторгът е сменен с тих ужас. Всяка крачка приближаваща ни към реката разкрива нови страни на бедствието. Наводнението тук е било чудовищно. Водата се е оттеглила едва вчера и калта вече засъхва под горещото слънце, но миризмата на гниещи органични отпадъци е ужасна. Високо в клоните на строените край водата евкалипти са струпани трева, заклещени клечораци и боклуци. Особено зловеща е синя велосипедна рамка с едно единствено изкривено колело висяща неестествено в короната на дървото. На пет-шест метра над главите ни!

Заобикаляме издалеч покрита с кал купчинка, почерняла от мухи, разнасяща лъх на мърша (удавено кенгуру може би, или овца) и най-после стигаме до туристическата площадка за наблюдение на птицечовки. Искам да кажа: разбираме, че сме стигнали до нещо такова по дървения парапет стърчащ от плътната плетеница клони и тиня струпана в ниското до водата. Просторната поляна отвъд калния водоем трябва да е била пикник-зона. Познава се по планината от тежки дървени маси за пикник накамарени между два близкорасли евкалипта. И по ниската полу-разрушена тухлена постройка с изкъртен покрив и врати, все още надписана като тоалетна.

Според Грег довчера тук имало мостче за преминаване отвъд, където са поляните за пикник. Но единствено потвърждение на думите му е късичък дървен сегмент с беседка стърчащ нелепо в средата на калното езеро, водещ от никъде за никъде. Като декоративна скулптура насред водоема. Птицечовки не се виждат нийде. Вонята на смърт и опустошение скоро ни прогонва от преливащия тинест речен бряг и Грег е принуден да измисли алтернативни забавления. Предлага да ни заведе във

фабрика за шоколад

Не е вчерашен той! Знае как да спечели всенародната любов и одобрение.

В частната шоколадена фабричка на семейство швейцарци,тънеща в зеленина, цветя, слънце и птички, дълго висим край стъклените панорамни прозорци и съзерцаваме поточните линии. Завиждаме на облечените в бели престилки работнички. Кой не си е мечтал да работи във фабрика за шоколад?! Като дегустатор. После откриваме, че в магазинчето за сувенири има безплатна дегустация и цялата група се струпва там да мижи и примлясква одобрително. Обядът е обилно полят с горещи шоколади, мокачинота и кафета, гарниран с шоколадови мусове, парфета, торти и сладоледи. Едвам покатерваме претъпканите си стомаси по двете стъпала на микробуса и тръшваме изнурени преяли телеса в заслужена почивка. Следваща спирка -

Девънпорт

Третият най-голям град на Тасмания е и нейният главен транспортен център. Освен летище за вътрешни полети Девънпорт си има и огромен фериботен терминал. Основната размяна на товари и пътници между острова и континента става с "Духът на Тасмания" едно и две - двата масивни, многоетажни яркочервени ферибота, пътуващи 11 часа до и от Мелбърн. Още едно тасманийско приключение, което всеки австралиец има в списъка си с неща за правене - да се повози на "Духът на Тасмания". Макар че, от опита, който аз имам с подобни пътешествия (прекосяване на протока Кук между Южния и Северния остров на Нова Зеландия) возенето в седеметажен товарен кораб с размерите на малък град, в компанията на стотици автомобили, цели влакови композиции, товарни контейнери и пътници сред удобствата на спални кабини, ресторанти, детски площадки, казина, киносалони, кафенета, фоайета, асансьори, стълбища, тераси и прочие придобивки на цивилизацията е като да се возиш на автобус, ама с все цялата автогара и прилежащ квартал. Нощното пътуване не предлага дори гледки. Приключеският фактор е нулев.

Потеглянето на ферибота в привечерния здрач обаче е впечатляващо. Два колоса се разделят бавно и поемат в различни посоки. Единият ярък, спретнат, червено-бял, окъпан в светлини, другият бетонен, сив, малко опушен и вехт. Космически кораб с футуристичен дизайн се отделя безшумно от стара космическа станция. От близо перспектевата се губи и не става ясно Тасмания ли отплава на юг или нейният дух поема по курса си на север. Шарена тълпа изпращачи са се струпали на кея. Махат дълго, дълго и някак тъжно, даже драматично като в руски военен филм. Хората от палубите махат също, но с ведри усмихнати лица - повече като в холивудски хепиенд. Неволно си спомням, че най-издаваният туристически справочник в света "Лонли Планет" беше описал Девънпорт като "градът, чието целокупно население си мечтае да се качи на ферибота с еднопосочен билет". Навремето коментарът ми се видя злобарски и незаслужен, но единствената вечер, прекарана в града на фериботния терминал ме убеждава, че това е скучно, малко и тъжно място.

Туристическите забележителности се изчерпват с главната улица - магазини, няколко исторически сгради, кръчми; един-два музея; фар и арборетума. (Тази дума и аз трябваше да я проверя - ботаническа градина означава според моя добър приятел Гугъл.) И сякаш всичко се върти все около пристанището и ферибота. Даже Грег не успява да измисли нищо интересно за правене в Девънпорт и от отчаяние ни води на кръчма. Дегустираме ту хобъртски "Каскейд", ту лонсестънски "Богс" скандализирайки невъобразимо шайката местни младежи на бара. Тасмания е разделена на два непримиримо враждуващи бирени лагера, в неуморно противоборство и конкуренция между двете бирени фабрики на острова. Южняците са абсолютно безпощадно и безкритично лоялни към "Каскейд", северняците с реципрочен фанатизъм поддържат "Богс". От туристите се очаква да демонстрират лоялност към домакините. На никого не е позволено да е неутрален. Пием бързо и си тръгваме преди да са ни набили за недопустима безпристрастност.

Последният ни ден на тасманийска земя е посветен пак на Лонсестън. Този път окъпан в слънце. Пием дъ-ъ-ълго кафе в централната пешеходна зона, зяпаме витрините на книжарничките и бутиците, снимаме си разкошни архитектурни паметници и се дразним неистово от звъна на градския часовник.

Всеки австралийски град си има кула с часовник в центъра. Обикновено в елегантен европейски архитектурен стил от края на 19-ти век. Винаги поддържана, реставрирана и прекрасна. Много хубаво, нямам възражения. Даже ми е драго и мило, и родно. Пък е и полезно - ако те мързи да си вадиш мобилния телефон от джоба или да си вдигнеш китката пред очите може пак да знаеш колко е часа - само вдигни поглед към часовника. Супер!

Всички австралийски градски часовници имат едно леко дразнещо свойство - бият на всеки 15 минути. Което освен натрапчиво е и малко непрактично, не мисилите ли? Ако да кажем съм достатъчно далеч от часовника, за да не го виждам директно, но достатъчно близо, за да чувам камбаните, звънът би могъл да ми подскаже кое време е, ако примерно отбелязва само кръгъл час. По позицията на слънцето, дължината на сенките, или поради факта, че вече съм обядвала и като чуя мелодичния звън ще си кажа - ах, станало е два следобед, да взема да опека бисквитки за следобедния чай. Или нещо такова. Ако обаче камбаните на часовника бият на всеки 15 минути по един и същи начин мога само да предположа че е или кръгъл час, или и петнайсет, или и половина, или без петнайсет. Как това ми помага да се ориентирам ??!! Да пека ли бисквитите или...?

ОК. Ясно е, че хората не разчитат изобщо на историческите си градски чаовници, за да научат колко е часа. (Нито пък пекат бисквити) Имат си часовникови кули, защото си ги харесват и обичат да слушат мелодичния камбанен звън. Разбирам. И не възразявам. И аз обичам камбани и мелодичен камбанен звън. Обаче. И тук стигаме до една абсолютно дразнеща, даже направо побъркваща и вбесяваща особеност на всички австралийски градски часовници. Всички, без изключения и вариации, последователно и неотклонно, униформено, настойчиво и нетърпимо изпълняват една и съща простичка мелодийка. Една и съща! Ще рече човек, че няма друга комбинация от звуци, която би могла да се изтръгне от металното тяло на камбана. Или че обсебен маняк-камбанаджия ги е правил всичките.

Наслушала съм се до втръсване как градските часовници в Бризбън, Мелбърн, Аделаида, Пърт (!), Хобарт(!!) и Лонсестън (!!!) дин-дан-дон-дин-кат безспирно копирайки плагиатски лондонския си по-голям брат Биг Бен. На всеки петнайсет минути!

Сбогуваме се с Тасмания от борда на самолетна играчка кой знае защо паркирана сред боингите на летището, с която прехвръкваме до Мелбърн. Двайсетината пътници са наблъскани в единствения салон така комфортно както биха се чувствали в моята кухня примерно. Предимството на малкия самолет е, че летим ниско и се опитваме да познаем по контурите островчетата в синилката под нас.

Бризбън ни посреща с проливен дъжд (какво друго?!), но този път разнообразен с къртеща небесата гръмотевична буря. Разнебитено небето се сгромолясва на едри парчета вода. Прогизваме. Котката, къщата и колата са оцелели сред хаоса и наводненията. Нов мравуняк се е настанил в пералнята.]]> Mon, 06 Jun 2011 03:51:00 +0000
тасманийският тигър

Всичките му истории за първите бели заселници започват по един и същ начин с досадни, но явно нужни според него повторения, за да разберем мотивацията и психологията на тези хора - как те били заточени тук против волята си, как всичко в тукашната природа им било чуждо и враждебно, колко много тъгували за родните си места, как нямали никакъв реален шанс за връщане у дома и съответно колко страстно ненавиждали всичко тук. Растителността, животните, аборигените, климата - всичко им било омразно, напомняло им, че са прокудени, чужденци, заточеници, обречени. И те си отмъщавали на всичко живо със страшния бяс на човек ограбен от надежди. С беса на див звяр. Без морал. И без съмнения. Избивали, сечали и унищожавали с поколения. Не само, че не изпитвали вина, а напротив - възпитавали децата си, че това е добродетел. Колкото по-малко остане от местната дива нецивилизована природа (и черни хора), толкова по-човешки и цивилизован ще изглежда градът/местността/целия остров.

Тасманийският тигър освен, че бил странен и неестествено грозен(според заселниците, за които красиви били само нещата донесени от родината) имал лошия късмет да е хищник и да прилича твърде много на вълк, макар и раиран. Което веднага го превърнало в главен заподозрян колчем изчезнела овца или друг някакъв добитък. На континента кучето динго създавало лоша слава на австралиските хищници с успешните си нападения над стада, домашни животни и дори хора. За никого нямало и грам съмнение, че раираното тасманийско торбесто куче е също крадец и злосторник. Организирали се шайки, предлагали се награди, тасманийският тигър скоро се превърнал в символ на всичко враждебно. Хората го мразели искрено и сляпо.

Островният студен климат и гъста непроходима растителна джунгла не били подходящи за овцевъдство. Влагата и непрестанният вятър причинявали болести по животните, икономиката на острова буксувала фермерите били недоволни, губернаторът също. Британската колонизаторска компания, която рекламирала мястото като земен рай на потенциалните кандидати за заселване не можела да си признае, че Тасмания е просто непригодна за земеделие и животновъдство. Вместо това си намерила оправдание и изкупителна жертва в лицето на тасманийския тигър. Странният раиран хищник бил виновен за загубите на фермерите и за всички икономически несгоди. Изтребването му се превърнало в основно занимание на огромен брой хора.И като всичко, с което британците се захванат постигнато ефективно, безвъзвратно и без много шум. Последният известен на науката тасманийски тигър умира самотен в хобартския зоопарк през 1937-ма година. 59 дни след официалното му обявяване за застрашен вид.

Петдесет години по-късно поради липса на доказателства за съществуването му науката официално го обявява за изчезнал вид. В музеи и частни колекции по света се съхраняват останки, които дават храна на множество клюкарски теории как един ден възраждането на тасманийските тигри ще се осъществи с помощта на генетичен материал от костен мозък и други такива, но тъжната истина е, че съвременните технологии не са в състояние да възпроизведат клонинг от мъртви тъкани и клетки.(Последният неуспешен експеримент за възстановяване на ДНК на тасманийски тигър завърши през 2009-та) Тасманийският тигър ще остане за бъдещите поколения само на снимка. Черно-бяла, неугледна и тъжна.

Но това не е краят на историята.

Питам Грег за баснословната награда от един милион и седемстотин хиляди долара, обявена за представянето на убедително доказателство за съществуването на жив тасманийски тигър. Въпреки че официалната наука смята вида за изчезнал явно има причини някой да си мисли, че тасманийските тигри още съществуват. Грег разпердушинва на пух и прах мотивите на предлагащия наградата - дребен собственик на туристически бизнес, който всъщност не притежава обещаната сума, но я предлага на всеки, който първо: направи историческата снимка по време на екскурзия с неговата компания и второ: я предостави за ексклузивна употреба на туристическата фирма (която на свой ред ще изкара милиони от продажбата й на западните медии и университети). Дори този хитър рекламен трик не помогнал на малкото му туристическо предприятие да оцелее - екскурзията и компанията отдавна вече не съществуват. Останала е само легендата за огромната награда.

Е, никой ли не се е опитвал да я спечели, настоявам аз, макар и с фалшификати? Това са много пари, не може да не са изкушили някой и друг хитрец - приказвам си просто ей така, колкото да минава времето. Всичките ни спътници са изпозаспали - висят като разстреляни по седалките, бурята вилнее с пълна сила в черното отвъд прозорците и пътят се вие крив и мокър под фаровете на микробуса. Говоря си с Грег повече по задължение - забавлявам шофьора, да не му се доспи, отколкото от искрен интерес към вестникарски истории около тасманийския тигър. Обаче отговорът на тасманиеца няма нищо общо с вестникарските клюки и ще ме остави с увиснало чене.

Като поглежда първо през рамо да се увери, че всички спят и побутва изключения микрофон по-далеч за всеки случай Грег ни в клин ни в ръкав ми казва, с приглушен глас, че това е последният му курс с туристическа група. След три дни в Лонсестън ще предаде ключовете и микробуса на новия шофьор и ще се пенсионира. Което е малко неочаквано за млад мъж(всички мои връстници са млади!), който очевидно си харесва работата и я върши добре, но все пак не е достатъчно шокиращо да охлаби захапката ми, ченето си ми стои в обичайна позиция и само веждите скокват малко по-високо. Не рабирам откъде произлиза секретността на събитието. Следващото изречение е още по-несвързано с досегашния ни разговор - завършил бил Куинсландския университет в Бризбън, преди много години и после правил докторатура по аква култури и водно стопанство или нещо такова. Все така с конспираторски полу-шепот. Аз кимам, конспираторски също, ама всъщност нищо не разбирам. Грег се сеща, че още не е обяснил и добавя припряно "Тасманийски вълци има, аз съм ги виждал много пъти. Това за никой не е тайна. Просто никой в Тасмания не иска да се вдиха шум покрай тях, затова няма доказателства." Аз вярно, че съм си малко тъпа, ама все така не разбирам какво общо има това с аква културите и ранното пенсиониране. Веждите ми са поели дългия път към висините. Явно съм изразила недоумението си гласно, защото Грег въздъхва и започва историята издалеко.

Пак от първите заселници в Тасмания и как те живеели в изолация и безнадеждност. И как в слабозаселената враждебна среда постепенно се установили друг тип общество и обществени взаимоотношения, различни от тези на континента. Столицата Хобарт и няколкото по-големи градчета по източния и северния бряг не са истинската Тасмания - те са пълни с чужденци, туристи, политици, бизнесмени и по всичко приличат на външния свят, с който са свързани чрез кораби, фериботи, телефони, телевизия, медии,финанси. Централна и западна Тасмания е съвсем различна картинка. Огромни безлюдни територии, в които нито политиците, нито парите имат някаква власт. Човекът е сам срещу природата. Без мобилен телефон, без медицинска застраховка, без полиция и без банков заем. Отговаря само пред Господ. И пред неколцината човешки същества наоколо. Кореняците тасманийци, оказва се, не уважават особено закона. Още по-малко пък законите и правилата наложени им от някакви непознати хора в някакви абсурдно далечни парламенти в някакви столици. От какъв зор например ще се вълнува един тасманийски фермер от мнението на някакъв си чичка с вратовръзка, който живее в Канбера, на континента и през живота си не е дори стъпвал в Тасмания?!И откъде накъде вратовръзката ще му дава тон в живота, а?!!!

Тасмания винаги е била малка, бедна и неинтересна за политиците, поради което била обикновено оставяна на мира. Което пък допадало на дивашкото своенравие на тасманийците. Обаче големите протести на еколозите срещу наводняването на де-що има долина в Тасмания с цел строеж на ВЕЦ през седемдесетте и осемдесетте привличат огромен медиен интерес, еко-темата става основна в платформите на няколко политически партии, данданията успява да вкара достатъчно хора в парламента, за да успеят те от своя страна да прокарат закон за обявяване на една трета от територията на Тасмания за национален природен резерват и даже Юнеско да я обяви за световно наследство. Мислите си, че тасманийците са поласкани от толкова внимание към тях и природата им? Значи не сте чели внимателно. Тасманийците най-обичат да стрелят. И да са свободни. И да правят каквото си искат. Това е единственият положителен аспект на иначе трудния им живот в несгоди, бедност и изолация. И умеят да мразят. Като няма вече тасманийски тигри мразят неистово политиците. И всеки, който се опитва да направи още национални паркове и резервати и да им налага правила къде и по какво да стрелят, кога и какво да секат, къде да ходят за риба и как да карат по безумните си планински пътища. Ама ха!

Хайде сега заедно да си представим какво ще се случи с позабравеното от модерна Австралия диво островно щатче, ако някой ей тъй на, посред бял ден вземе, че докаже, че в дивите гори на западния бряг живеят изчезнали животни. Аз не се наемам да описвам олелията, истерията и суматохата, която ще настъпи. В световен мащаб! И не само Юнеско и Грийнпийс, ами и Наса, и ОПЕК, и Пентагона ще се втурнат да защитават естествения хабитат на раираните торбести кучета и да налагат невъобразими забрани и промени в живота на всичките единайсет жители на родния град на Грег. В такъв случай, вие ако бяхте чичото на Грег и срещнехте тасманийски тигър в гората фотоапарат ли бихте насочили към него или двуцевка? Добре де, няма да се задълбаваме в морални дилеми, ситуацията е ясна - таманийският тигър се явява най-страшна заплаха за добруването и битието на кореняците тасманийци. И няма шанс. Дори да не е изчезнал още, скоро ще бъде.

Грег от друга страна е различен. Прекарал младежките си години в Бризбън, изучавал с години природни науки, изгубил е локалното островно мислене, разбира необходимостта от опазване на видовото разнообразие в природата в световен мащаб, но най-вече изпитва силна симпатия и нещо като чувство за вина към тасманийския тигър. И иска да го спаси. Да му даде шанс поне.

В подкрепа на нескромното му изказване, че тасманийските тигри си се рахождат на воля пред очите на всички едва ли не, ще цитирам пак Уикипедия, която твърди, че от смъртта на последния раиран вълк в хобартския зоопарк насам има близо 4000 официално регистрирани твърдения за срещи с жив представител на вида. Стотици снимки на следи в калта, пресичащи пътя неясни в утрема си четириноги, близки планове с неразпознаваеми детайли, видеозаписи, звукозаписи, лични разкази, клетвени декларации и какво ли още не. От Тасмания, континентална Австралия и даже Папуа Нова Гвинея. В интерес на истината най-убедителни като че ли са тези от северозападна Тасмания - родния край на Грег.

Проблемът с представянето на убедителни доказателства идва от няколко направления. Първо - тасманийският вълк, макар представян от колониалната иеология като свиреп и дързък хищник бил всъщност плашлив, саможив, потаен и най-вече нощен звяр. Избягвал старателно човешкото присъствие и стоял далеч от човешките обиталища. Срещите с него били толкова редки, че на практика почти нищо не е известно за поведението, размножаването или хабитата му. Дори зоопарковете не са запазили писмени свидетелства за навиците му или някакви анатомични особености. (До степен да не е известно и до днес последният тасманийски тигър в хобартския зоопарк мъжки ли е бил или женски.) С други думи животното не се появява на дневна светлина, не иска да бъде видяно, крие се и избягва хората много успешно.

Вторият проблем с доказателствата произтича от това, че толкова малко се знае за поведението на индивидите, че няма с какво да се сравнят представените свидетелства. Знае се например, че тасманийският вълк не лае, но издава характерен ръмжащ звук. Обаче няма записи на звука, а само описания и сравнения с други звуци. Е, как тогава да се приеме за доказателство запис на странни животински приджафквания в тъмната гора?! Третият голям проблем произтича от статута му на защитен вид - никой няма право да залови тасманийски тигър. По никакъв начин. Ни с капани, ни с други някакви прийоми.

Е, ами тогава остават само фотоапаратите и камерите. Предимно любителски такива, разнасяни от туристи, а те до съвсем доскоро не предлагаха особено високо качество на нощни снимки или движещи се обекти. Затова пък новите технологии правят чудеса в снимачната техника. И съответно тасманийската научна програма за доказване на съществуването на тасманийски тигър, спонсорирана от правителството и подкрепяна от куп университети в света е инвестирала в инсталирането на ... шест дигитални фотоапарата. Шест! Грег ми хвърля изразителен поглед и най-после преминава към съществената част на разказа - тази, от която ще забравя да си контролирам лицевите мускули.

Още като студент Грег направил изобретение, не казва точно какво, ама нещо, което му позволява да направи много пари от рибовъдство. В младежкия си ентусиазъм тасманиецът продава бизнеса заедно с изобретението и решава, че е осигурен финансово до живот, така че може да се посвети на залавянето на тасманийски тигри. С години строи клетки, зарежда ги ежедневно с месо, инсталира фотоапарати, но постига само това, че се забърква с местни бракониери отстрелващи диви (често защитени животни), за да ги продава като храна за домашни любимци и научава цяло поколение диви тасманийски дяволи да се хранят на неговите капани (което е отново негативен ефект върху дивата природа). Цялата работа ескалира в една ужасна кървава случка със стотици вмирисани трупове на убити кенгура и на Грег окончателно му писва. Решава да подходи по-интелигентно и да приложи научен подход. Връща се в университета. Прави докторат, с който създава още по-революционен метод за развъждане на риби (май тасманийска сьомга) разработва го с голяма компания и най-накрая им продава ноу-хау-то. Този път за по-голяма сума - няколкостотин хиляди долара. И ги инвестира почти без остатък в електроника и супер-модерни военни технологии. Инфрачервени камери и фотоапарати, сензори за движение базирани на няколко различни детекторни принципа, специално фотографско осветление, незнамкакви специални микрофони, компютри, дистанционно управление, радио-управляеми мотори и устройства, една камара трибуквени съкращения, които не ми говорят нищо, автомобил с висока проходимост, сателитен телефон, софтуери и други неща, за които дори не мога да гадая какво са. Докато уреждал покупките работел временно за туристическата фирма - хем пътувал редовно до Хобарт да си прибира доставките, хем изкарвал по някой долар, защото както се оказало електронните играчки са скъпи и стотиците хилядарки хвръкнали бързо. Но след три дни Грег си отива окончателно в родното градче, за да посвети остатъка от живота си на тасманийските тигри. Защото точно това прави всики, който изкара няколкостотин бързи хилядарки, нали? Не си купува яхта, ферари, нито апартамент в центъра на Бризбън, не се отдава на самодоволство и разгул, не прекарва остатъка от живота си в казиното, а чисто и просто се хваща да спасява тасманийските тигри. Естествено!

Това няма ли да те направи враг номер едно на цялата тасманийска общност, която не иска нови резервати и законодателства - питам невинно. Грег ме поглежда в очите и без излишен драматизъм заявява, че това вероятно ще му струва живота. И бързо връща вниманието си към шофирането в неистовата буря и непрогледен мрак.

Когато успявам пак да си събера челюстите заедно, задавам последен въпрос - колко камери ще инсталира? 66. В първия момент почти възкликвам :"Само?!", но после си спомням за правителствените 6 и кимам разбиращо. Грег има единайсет пъти по-големи шансове за успех. Поне. С Грег тасманийският тигър има шанс. Някакъв.

После пристигаме в планинската хижа и започва суматохата на разтоварването, приготвянето на вечерята, игра на карти и други подобни битовизми. Грег повече не споменава тасманийските тигри.

Но аз оттогава следя по-внимателно новините от Тасмания.]]> Mon, 06 Jun 2011 03:49:00 +0000
Както е обещал, Грег ни осигурява точно това - едночасова незабравима туристическа емоция сред вилнеещите природни стихии. Надхвърляща въображението. Отвъд най-страшните ми страхове.

Уомбатите (или вомбати, за всички, които са убедени, че съратникът на Шерлок Холмс/Голмз се казва Ватсон) са кротки тревопасни торбести, разпространени в почти цяла Австралия и основно известни още от първата си среща с белите хора като живеещи под земята и прекарващи по-голямата част от живота си в ровене. Дори в зоопарковете е трудно да се види уомбат наживо, защото той е все скрит в някой тъмен кух дънер. И спи. Тъй като дневното работно време на туристическите атракциони съвпада с дългата му сиеста - той е активен нощем. Тасманийските уомбати обаче са различни. Имат си пак подземни жилища и цели комплекси от тунели и дупки, изравяни и обитавани с поколения, много подобни на хобитско село, но прекарват много време навън и даже не се плашат от хората. Ама изобщо. Има много случаи на мъжки уомбати отправили предизвикателства и нападнали преминаващи по пътя автомобили. (предимно посред размножителния сезон - любовта и ревността както знаем са слепи) И като напада коли, че и често става причина за тежки автомобилни катастрофи да не си помислите сега, че уомбатът има дори бегли шансове да се класира в същата категория като четириколесните. Той е пухкав тромав хамстер с наднормено тегло - обичайните му размери са от 50-130 сантиметра и от 20 до 40 килограма. Компактен и закръглен, има силуета и моториката на добре тапицирана табуретка. С мила муцунка.

Според Грег разликата в поведението на континенталните и тасманийските уомбати се дължала на дивото куче динго. Така-а-а, тука сега да обясним, че макар навсякъде да пише, че дингото е австралийски хищник, то не е чак толкова австралийско като кенгурото, коалата или уомбата, да речем. Кучето динго е пришълец от Азия. Дали е придружавало хора при тяхната миграция из южните морета или е прекосило само при ниско ниво на световния океан е малко неясно, но има доказателства, че кучета динго обитават Австралия от близо 4000 години. Тасмания по това време била отда-а-авна отплувала от австралийските брегове и съответно останала недостъпна за пешеходни мигриращи хищници.

Не знам дали в днешно време е прието да се твърди, че някои видове са еволюционно по-висши от други (политическа коректност, движения за защита на животните, демократични и либерални ценности, анти-еволюционистични движения и прочие), но в стародавни времена, когато аз ходех още на училище, учебниците по биология твърдяха, че плацентните бозайници са по-адаптируеми и по-успешни в населването на планетата, следователно по-висши от двуутробните (торбестите). Кучетата динго са едно от доказателствата за превъзходството им(дори да не е идеологически уместно да го подчетаваме). С тяхното пристигане на Южния континент се свързват и обясняват множество аномалии в животинския му свят. Изчезването на двуутробните хищници - тасманийски дявол и тасманийски тигър (казват се така, защото белите хора ги заварили само в Тасмания, не и на континента), които явно не са могли да се конкурират дълго с интелигентния, светкавично бърз, ловък пришълец; изчезването на много тревопасни торбести от всякакви размери и дори промяната в поведението на уомбатите (а може би и на други видове). Континенталните уомбати са пословични с вечното си ровене, ритане и криене. Тасманийските не са.

За да се убедим с очите си Грег ни е довел в един истински приказен подводен свят. Нещо като Големият бариерен риф, но не в океана, а на връх тасманийските чукари. На сушата. Което не значи, че е на сухо. Небето много се старае да превърне и тези надморски височини в океанско дъно. Засега неуспешно. Но пък не се отказва. И явно работи по въпроса отдавна, ако съдим по количествата мъх наоколо. И качеството им! Всеки японски градинар ще ви каже, че отглеждането на мъхове е много деликатна работа. Мъховете са чувствителни, капризни и взискателни. Искат много вода, разсеяна слънчева светлина, невисоки температури, постоянна влажност, органични вещества, шарена сянка и т.н и т.н. да не се правя и аз на голям експерт, ама едно се знае със сигурност - на слънце и без вода мъхове не стават. А откритата гола местност, на която сме се разтоварили в момента е застлана с хектари дебел, пухкав, просмукан с влага най-висококачествен мъх от световна класа, сред чиито туфи, каньони, хълмчета и рифове припкат беззвучно бистри дъждовни поточета. Всичко тук намеква за дългогодишни дъждове и влага.

Вятърът, макар и без доказателства за продължително присъствие е антарктиден. Леден, свиреп и летален като масов убиец с моторна резачка от американски касов трилър. Теренът не предлага никакъв заслон. Отникъде взорът надежда не види. За да не нарушим уникалната екосреда с мъсните си туристически подметки(да не си помислите случайно, че някой се е загрижил да опази обувките ни сухи), за нас има издигната на пилони дървена пътечка. От нея като се обърна с гръб към вятъра (и заема подходящ остър ъгъл спрямо земната повърхност, за да не отлетя) и си открехна лекичко очите, колкото да виждам през мигли мога да се дивя бездиханно на красотата на мъховото царство. В послдните перлени отблясъци на дневния светлик емералди, сапфири, рубини и диаманти се търкалят в краката ни сред дебел до глезени килим от коприна и фин памук. Приказна ювелирна джунгла. Невиждан свят на девствени гори-джуджета, реки, островчета, градини и гъсталаци. Цяла водна зелена планета. В миниатюра. Луксозен релефен персийски килим. Прогизнал. В неперсийска разцветка.

Небето бързо се смрачава. Вятърът (ако изобщо е възможно) става по-свиреп, дишането - по-трудно. Уомбати не се виждат никъде. Затова пък има много уомбатски дупки (неинтересни) и забележително количество уомбатски...м-м-м как е правилно да ги наречем - барабонки? Да кажем тухлички. И веднага ще обясня защо.

Голямата уомбатска загадка на природата

Богатите на целулоза изпражнения на тромавия тревопасен уомбат от години хвърлят в дълбоки професионални съмнения, спорове и дискусии де що има биолог на планетата с необичайната си форма. Грег прикляка край една спретната купчинка загадки на природата, за да ни демонстрира. Всичките са еднакви по размер, компактни, плътни и добре оформени...паралелепипеди. Малко по-големи от домино. Същински тухлички. Въпросът, който гони съня от клепките на биолозите е как (и защо!) кръглото дупе на уомбата произвежда тухлички с правоъгълно сечение. Еднозначен отговор все още не е намерен.

Другият световно-известен уомбатски куриоз е, че от същите тези правоъгълни брикети се прозвежда изключително скъпа, но затова пък много търсена еко-хартия. Тъй де, тя нали и хартията също е преработена целулоза. А пък уомбатите даже дървета на секат. Значи производството им е много по-екологично. И съдейки по количествата прото-хартия край пътеката - вископродуктивно.

Вятърът ме хапе, дави, лигави, ръмжи и ръфа по глезените и китките като глутница бесни кучета по целия безкраен обратен път до микробуса и тъкмо си казвам, че освен антибиотиците, които вече приключвам (те са ми сувенир от коледната ни екскурзия до тропическите плажове на северен Куинсланд насред декемврийските наводнения) ще трябва май да си направя и тетанус и ваксина против бяс, когато виждам уомбат. Истински. Не че е особено впечатляваща гледка - тъмно неподвижно петно в притъмняващия пейзаж, ама все пак е някаква награда за всичкия преживян студ. Фотоапаратът ме е изставил предателски още в ранните часове на деня - като чу че ще обикаляме езерото Дав и веднага загуби образ и картина, демек нямам ток, не ме закачай, освен ако не носиш резервни батерии (гадникът знае прекрасно, че не нося и няма откъде да купя из тия пущинаци), така че запечатвам кафявото петно и мъгливата дъждовна мрачевина край него нейде из неорганизираните дипли на дългосрочната си памет с вялата надежда, че един ден като ме налегне склероза и започна да си спомням в най-големи подробности само миналото уомбатската снимка ще изплува с всички детайли и цветове, които японското дигитално чудо в джоба ми отказва да съхрани.]]> Mon, 06 Jun 2011 03:42:00 +0000
По необясними за мен причини явно се предполага всеки надомъкнал се от близо и далеч турист още като зърне кротналото се езерце в скута на назъбения връх и неудържимо да му се прииска да тръгне да го обикаля. Надлъж, нашир, околовръст, нагоре и надолу, и по всички останали траектории и допирателни. Поради което има множество маркирани маршрути и даже дървени платформи и пътечки с толкова много варианти и разклонения, че указателните им табелки мязат на някои от умопомрачителните знаци привидно обясняващи пътно-транспортните възли в Бризбън. Температурата на въздуха е 6 градуса. Скоростта на вятъра - достойна за класиране в първата тройка на Формула 1. Ако съдя по болезнения ефект върху кожата ми, от сивото надвиснало небе вали не дъжд, а ситно натрошено стъкло. Последното, което ми се приисква на мен в момента е да се мотам на открито като безпомощна мишена за издевателствата на свирепия вятър. Много повече предпочитам да си се гушкам на седалката в микорбуса и да си общувам задушевно с плоската бутилка (онази с френския етикет). Обаче не може. Всички други слизат и отиват да се разхождат (разхождат!!!??) включително Грег, който е бил тук един милион пъти, но все така не може да устои на привлекателните гледки, свежия въздух и всичките други стандартни туристически лиготии, които ми пробутват също и от рекламните брошурки. И всички са абсолютно убедени, че и на мен много ще ми хареса, просто няма начин да не се влюбя в езерото Дав и туристическите му пътечки, просто е немислимо да не се поразтъпча с тях. Добре де, щом това ще ги ощастливи - поразтъпквам се. Знам че ще съжалявам.

Едва сме прекосили паркинга, още дори не сме почнали истинската езерна обиколка и аз вече съм загубила окончателно зрението си, всякаква чувствителност на допир, сдобила съм се с адски изгарящи болки вместо уши и ръце, и се задъхвам неистово, понеже дробовете ми отказват да преработват стъклени кристали вместо кислород. От там нататък нещата само се влошават. Опитвам всячески да се крия на завет зад кльощавия гръб на Грег, но със затворени очи не е никак лесно. Усещам вятъра да прониква през черепа ми и да създава локални въздушни течения в няколкото все още функциониращи гънки на мозъка. Те също скоро излизат от строя. Краката крачат сами, задвижвани от някакъв древен импулс, кодиран нейде дълбоко в гръбнака. Вече съм изгубила всякаква представа за време и реалност, когато спираме за кратка почивка под нависнала над водното огледало скала. На завет! Отварям несмело едно око, после невярващо и двете - слънчев лъч се е промъкнал през ръсещите стъклени игли облаци и рисува приказна картина по езерната повърхност. Сякаш някой горе в небето е открехнал завесата, за да хвърли любопитен поглед към земните ни неволи. Явно не успяваме да го заинтригуваме (не че сме се опитвали, де) и завесата се спуска скоро - все така плътна и непрогледна.

После пътеката извива плавно и вече се движим в подножието на върха. Стръмната му извисена величесвеност ни пази от бурята. Дъждът е все така смразяващо мокър и студен, но загубва диамантените си режещи свойства. Голите скали се сменят с прогизнали, нападнати от мъх гори. На повечето места по планетата човек очаква мъхът по дървесната кора да му подскаже къде е север (или юг евентуално), но според тукашната растителност трябва да сме на полюса - дебел зелен килим покрива всяко дърво, скала и клонче от всички възможни страни. Север е във всички посоки. Добре че Бояна има приложение компас на ай-фона, иначе не знам как щяхме да се ориентираме в тасманийските умерени дъждовни гори. Щяхме да се лутаме вовеки вероятно, загубени из туристическия пътечков лабиринт и шантавите му табели.

Ако някой ви каже, че болезнената безчувственост е оксиморон и следователно невъзможна, не му вярвайте. Цялото ми тяло е доказателство за съществуването й. Също и леден огън, в какъвто изгарят дробовете ми. Зрението е комай единственото ми все още функциониращо възприятие и то компенсира като се отдава на безсрамни излишества и разгул. Красотите край нас са толкова много, разнообразни, менливи, вдъхновяващи, екзалтиращи, умиротворяващи, предизвикателни, деликатни, величествени, девствени, приказни, райски, неповторими. На практика - неописуеми. Май започвам да разбирам защо Грег не пропуска случай да пообиколи около езерото дори в отвратителен ден като днешния.

Тъкмо съм посвикнала с ритъма на ходенето и вече успявам да дишам почти нормално (в стил ковашки мях), и ето че съм поставена пред ново изпитание на интелекта и волята - разклонение в маршрута. Едната стрелка сочи към паркинга, предлагайки да позъзна като куче сред стройни редици заключени превозни средства, докато чакам останалите да се завърнат от покоряването на върха. М-м-м, колко изкусително! Другата табелка сочи нейде нагоре, килната под тревожно остър ъгъл спрямо вертикалната ос, който ме хвърля в известно недоумение - на върха, или на луната ще ни води стръмната пътечка. Целокупно посядваме да размислим над житейския си избор. Пушачите (забележително мнозинство - нали са чужденци) запалват цигари, за да гарантират мъдри решения в края на дискусията. (Завиждам им, че си топлят ръцете на огънчето.) Дискусия няма - лицевите ни мускули са твърде замръзнали и неподатливи за целите на вербалната комуникация. Изобщо нямам нужда от Ботокс - и без инжекции лицето ми ще си остане вовеки замръзнало в ледената маска на смъртник. Грег успява да пусне още малко демагогия в стил фантастични гледки от другата страна на хребета, приказни езерца там горе, великолепно усещане за свобода и могъщество на духа и други разни, които не дочувам поради тотално замръзване на слуховите мембрани, наковални и чукчета. Чета по устните му. Криво-ляво. Може всъщност да е говорил за прелестите на бумтящата камина, горещият шоколад и червеното вино в хижата, където ще ходим да се сгреем, ако се откажем от покоряване на върхове. Хм, едва ли, защото тогава все някой щеше да се изкуши и нямаше всички единодушно да решат да катерим канарата.

Попъпляме по вертикалния склон. На четири крака. С подхлъзвания, посурвания, болезнени удряния, ожулвания и спъвания. Мигом ме връхлита основният философски въпрос на нашето време - доколко мъдро е да следвам решенията на хора, които ежедневно избират да дишат токсичен дим, с гарантиран животоскъсяващ ефект. На баснословна цена при това. Но не успявам да се задълбоча в анализи, поради все същия натрапващ се напоследък проблем с кислородната недостатъчност. Пухтя като локомотив на баир и се чувствам като Змей Горянин - вдишвам лед, издишвам огън. В редките моменти, когато осъществявам някакъв мисловен процес се чудя възможно ли е свръх-интензивните окислителните процеси в белите дробове (горене?) да причинят самозапалване. Или изгаряне втора степен да речем. Мисля си такива работи, защото пътеката е твърде тясна за разминаване - десетината души зад мен са отрязали пътя ми за връщане. Пък и не мога да давам лош пример на отцепничество, отказване и лузърство на младото поколение. Работата е малко:"Тасмания цяла сега нази гледа. Този връх висок е, тя ще ни съзре. Ако би бегали да мрем по-добре." Доброназорен героизъм, с други думи. В мирно време (ако библейските потопи и божи възмездия се броят за времена на мир разбира се)

Излишно е да споменавам, че съм загубила всякаква представа за време и смисъл и се концентрирам основно върху това, да намеря сравнително хоризонтално местенце, където да стъпя, после да впия отново безчувствени издрани пръсти в цепнатина в гранита и да потърся друго миниатюрно стъпалце за върха на обувката на другия си крак. Правя само това с векове. Пораства ми брада. Зъбите ми изпадват. Разбирам че съм стигнала върха по изчезването на отвесната каменна стена пред лицето ми. И по свирепата резачка на вятъра нападнала отново уши, нос, ръце и каквито там други крайници са ми останали. Прав е бил Висоцки:"Здесь вам не равнина - здесь климат иной." Грег се провиква ухилено нещо, но никой не го чува. Кръвта бумти в огнените ни уши и вятърът надува фанфари край лицата ни.

Гледката е потресаваща. Ненагледна. Величествена. Езерото Дав се сивее далече долу някъде под нас, Усуканото езеро се суче току пред краката ни, планински хребети и хълмове, и сколонове, и бърда, и връхчета, и върхове се надигат и раздиплят, и сбутват, и загърбват, и надничат, и синеят чак до хоризонта. До всеки хоризонт. До края на света. Не знам какво точно се вижда от Олимп, но се басирам, че не може да е по-божествено от това. Долу в ниското, сред неописуемите природни красоти се чувствахме малки, дребни и безсилни пред стихиите, могъществото и вечността на вселената. Тук горе сме титани. Богоравни. Свободни и непобедими. Декоративни камъчета в диадемата на Тасмания. Естествено покрещяваме и поскачваме известно време в първобитен първосигнален израз на радостта и повишения си адреналин.

Ок. Признавам си, че преживяването е неповторимо и си заслужаваше зъзненето и синините. Грег печели. Обаче, това не значи, че сега пък ще тръгна да обикалям по цялата гранитна периферия на обезобразения неразпознаваем бивш вулкан ча-а-ак от другата страна на зерото по все същите брулени кози пътечки и чукари. Не. Аз съм жена на средна възраст, която си знае възможностите и ограниченията. Е, то бива личен пример за младите и безпримерен делничен героизъм, ама всичко си има граници. На мен ми стигат толкова славни преживявания за един ден. Аз се връщам.

Грег повежда екзалтираната младеж нататък - по дъ-ъ-ългия обиколен преход по билото. Аз си изяждам сандвича под пилона на връх Хенсън(с малки загуби - вятърът успява да ми отмъкне две парченца шунка и една хартиена салфетка (добре че е биологично разграждаща се, инак щях да нося срам по челото до края на дните си за замърсяване на национални природни резервати) и поемам по обратния път. Сама.

Не разбирам защо винаги всички се прехласват по покоряването на върховете и никой никога не споменава слизането. Това е то истинското изпитание на воля и мишци. Истинският героизъм. Съпротивата на неистовото изкушение да се сурнеш по стръмния каменен сипей като по пързалка, непоносимите болки в коленете, коварните спъващи устрема ти коренища, хлъзгавите мокри камънаци, вътрешната война с егото, което не иска да се раздели с придобивката си - новопокореният връх, душевната драма, истинският джихад. Агонията на всяка стъпка към низините, отдалечаваща те от владенията на Зевс, ограбваща божествената ти власт и свобода. Титаничното усилие на волята, за да слезеш. Да се върнеш съзнателно и доброволно при човешките си болки, страдания и нищожност. ¨И спускаемся вниз с покоренных вершин, Что же делать - и боги спускались на землю.¨ М-да.

Е, трябва да призная - трудно е само началото. После набирам инерция и вече съм готова да се спусна чак до пъкъла. Огънят му не ме плаши. Както съм измръзнала всъщност си мечтая за пъклени приключения.

Грег все пак ни завежда в хижата с бумтящата камина и горещия шоколад (може би наистина за това е говорел там под върха и просто на спътниците ми не им се удава четенето по устни, затова избраха катеренето и студа). Много по-трудно му е да ни отведе от там. Налага се да ни обещае уомбат-сафари. А после и да удържи на думата си.]]> Mon, 06 Jun 2011 03:38:00 +0000